Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— От коя тогава?
— Нали тя не живее сама?
— Не, не е сама.
— Заедно ли живее с госпожица Дьо ла Валиер?
— Да, но вие нямате работа при госпожица Дьо ла Валиер, така както и при госпожица Дьо Монтале. На този свят има само двама души, на които бих дал този ключ: на господин Дьо Бражелон, ако ми го поиска, и на краля, ако ми заповяда.
— В такъв случай дайте ми този ключ, господине, аз ви заповядвам! — произнесе кралят, излизайки от тъмнината с разтворено наметало. — Госпожица Дьо Монтале ще слезе при вас, а ние ще се качим при госпожица Дьо ла Валиер, тъй като имаме работа само при нея.
— Кралят! — извика Маликорн, падайки в краката на Людовик.
— Да, кралят — отвърна с усмивка Людовик, — който ви е благодарен както за съпротивата, така и за капитулацията. Станете, господине, и ни окажете услугата, която искаме от вас.
— Слушам, господарю — каза Маликорн, ставайки.
— Помолете госпожица Дьо Монтале да слезе! — заповяда кралят. — И нито дума за моето посещение.
Маликорн се поклони и започна да се изкачва по стълбите.
Кралят толкова внезапно промени решението си и толкова бързо тръгна след него, че макар Маликорн да се бе изкачил до половината, Людовик стигна до стаята на придворните дами заедно с него.
Той видя през полуотворената врата Ла Валиер, седнала в кресло, а в другия ъгъл на стаята — Монтале, която се решеше пред огледалото и беше встъпила в преговори с Маликорн.
Кралят широко разтвори вратата и влезе. Като позна краля, Монтале нададе силен вик и избяга. Виждайки това, Ла Валиер също се изправи, но веднага след това падна в креслото.
Кралят бавно приближи до нея.
— Вие искахте аудиенция, госпожице — студено започна той, — готов съм да ви изслушам. Говорете.
Верен на своята роля на глух, сляп и ням, Дьо Сент-Енян се намести в ъгъла до вратата на табуретка, която сякаш нарочно беше поставена там за него. Скрит зад завесата, той изпълняваше ролята на доброто стражево куче, което пази своя господар, без да го безпокои.
Изпаднала в ужас при вида на ядосания крал, Ла Валиер стана за втори път и умоляващо го погледна.
— Господарю — прошепна тя, — простете ми.
— За какво да ви прощавам, госпожице?
— Господарю, аз много се провиних, нещо повече — извърших престъпление.
— Вие?
— Господарю, аз оскърбих ваше величество.
— Ни най-малко — отвърна Людовик.
— Умолявам ви, господарю, не говорете с мен сурово! Чувствам, че съм ви оскърбила, господарю. Но ще ви докажа, че не съм го направила с умисъл.
— С какво всъщност, госпожице — попита кралят, — сте ме оскърбили? Нищо не разбирам. Напълно невинна шега на младо момиче. Вие се присмяхте на един лековерен млад човек и това е напълно естествено. Всяка жена на ваше място би постъпила по същия начин.
— О, ваше величество, вие ме унищожавате с тези думи.
— Защо?
— Защото, ако шегата беше мое дело, тя съвсем нямаше да бъде невинна.
— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, молейки ме за аудиенция?
Кралят даде вид, че се кани да си тръгне. Ла Валиер направи крачка към него и с ясен, но пресеклив глас възкликна:
— Ваше величество чу ли всичко?
— Какво всичко?
— Всичко, което казах под кралския дъб?
— Не съм пропуснал нито дума, госпожице.
— Слушайки ме, ваше величество е могъл да помисли, че аз съм злоупотребила с вашето лековерие?
— Да, лековерие, правилно казахте.
— Нима на ваше величество не е известно, че бедните момичета понякога са принудени да се подчиняват на чужда воля?
— Простете, но не мога да разбера как тази воля, която толкова свободно се прояви под кралския дъб, би могла да бъде подчинена на чужда воля.
— А заплахата, господарю!
— Заплахата?… Кой ви е заплашвал? Кой е посмял да ви заплашва?
— Тези, които имат това право, господарю.
— Никой няма право да заплашва в моето кралство.
— Простете ми, господарю, но дори около ваше величество има хора, достатъчно високопоставени, за да могат да погубят една девойка без бъдеще, без състояние, която не притежава нищо освен доброто си име…
— Как биха могли да я погубят?
— Могат да погубят нейната репутация, като я изгонят позорно.
— Госпожице — каза кралят с дълбока горчивина в гласа, — не обичам хора, които се оправдават, като прехвърлят вината на Други.
— Господарю!
— Да, тежко ми е да видя, че вместо простичко признание вие изплитате пред мен цяла мрежа от упреци и обвинения.
— На които вие не придавате никакво значение? — извика Луиза.
Кралят мълчеше.
— Но кажете, за Бога! — горещо се молеше Ла Валиер.
— Тъжно ми е да го призная каза кралят с хладен глас. Девойката плесна с ръце.