Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
По време на това предисловие кралят видимо се изчерви, а Дьо Сент-Енян, който беше загубил всякакво самообладание, облещи очи.
— Двамата пастири — продължи моята наяда, като се смееше, — тръгнаха по следите на трите девици… Искам да кажа на трите нимфи, тоест, извинете, на трите пастирки. Това не винаги е благоразумно и може да притесни онези, след които вървиш. Обръщам се към всички присъстващи дами и съм уверена, че нито една от тях няма да спори с мен.
Кралят беше много обезпокоен от продължението на този разказ, но все пак я помоли да продължи.
— Но пастирките — каза ми моята наяда — видяха как Тирсис и Аминтас се промъкнаха в гората. Луната помогна да ги познаят през дърветата… Вие се смеете — прекъсна разказа си принцесата. — Почакайте, почакайте, още не сте чули всичко.
Кралят побледня, а Сент-Енян изтри изпотеното си чело. В групата на дамите се чу приглушен смях и шепот.
— Както казах, пастирките, забелязвайки нескромните пастири, седнаха при кралския дъб и когато тези неканени свидетели се приближиха на такова разстояние, че можеха да чуят всяка тяхна дума, започнаха да произнасят горещи признания, думите на които благодарение на самолюбието, свойствено за всички мъже, се сториха на двамата пастири сладки като мед.
При тези думи, които събралите се не можеха да слушат, без да се смеят, в очите на краля проблясна мълния.
— Честна дума, очарователна шега — каза кралят, ставайки, — а вие, принцесо, я разказахте не по-малко очарователно. Но сигурна ли сте, че правилно сте разбрали вашата наяда?
— Нали графът ни уверява, че добре разбира езика на дриадите, — енергично се защити принцесата.
— Без съмнение — каза кралят. — Но вие знаете, че графът има една слабост, иска да влезе в Академията и за тази цел е изучил много неща, които, за щастие, са ви неизвестни и напълно е възможно езикът на речните нимфи да принадлежи към числото на неовладените от вас предмети.
— Вие разбирате, господарю — отвърна принцесата, — че в такива неща не можеш да се доверяваш само на себе си. Слухът на жената не може да се нарече непогрешим, беше казал свети Августин, ето защо аз поисках да се подкрепя с други свидетелствания и тъй като моята наяда е богиня-полиглот… нали така се казва, господин Дьо Сент-Енян?
— Да, ваше височество — каза напълно разстроеният граф.
— Тъй като моята наяда — продължи принцесата — е полиглот и отначало говореше с мен на английски, то аз се побоях, както вие казвате, че лошо ще я разбера, наредих да повикат госпожиците Монтале, Дьо Тоне-Шарант и Дьо ла Валиер като я помолих да повтори пред тях на френски всичко, което ми беше разказала на английски.
— И тя се съгласи? — попита кралят.
— О, няма на света същество по-любезно от нея… Да, господарю, тя повтори всичко дума по дума. Така че не остават никакви съмнения. Нали така, госпожици? — обърна се принцесата към левия фланг на своята могъща армия. — Нали е вярно, че наялата каза именно това, което разказвам, и аз ни най-малко не съм променила думите и? Филис… извинете, сбърках, госпожице Ора дьо Монтале, нали е истина?
— Истина е, принцесо! — отчетливо каза госпожица Дьо Монтале.
— Истина ли е, госпожице Дьо Тоне-Шарант?
— Самата истина! — отвърна Атенаис не по-малко твърдо, но не така ясно.
— А вие какво ще кажете, Ла Валиер? — попита принцесата. Бедната девица чувстваше устремения към нея огнен поглед на краля, но не се осмели да отрича, нито се осмеляваше да излъже, само наведе глава в знак на подчинение. Главата й повече не се повдигна. Студът, който я вледеняваше, беше по-мъчителен, отколкото хладният повей на смъртта.
Това тройно потвърждение смаза краля. Сент-Енян дори не се опитваше да скрие отчаянието си и без да съзнава какво говори, бърбореше:
— Чудесна шега! Много добре изпълнена, госпожи пастирки!
— Това е справедливо наказание за любопитството! — каза кралят с дрезгав глас. — Кажете, кой след това наказание, настигнало Тирсис и Аминтас, ще се реши отново да проникне в сърцата на пастирките? Аз — никога… А вие, господа?
— Ние също не! — повтори в хор група придворни. Принцесата тържествуваше, виждайки разочарованието на краля. Тя се наслаждаваше, като мислеше, че нейният разказ ще послужи като развръзка на цялата тази история.
Принцът, когото двата разказа бяха разсмели, макар че нищо не беше разбрал от тях, се обърна към Дьо Гиш и го попита:
— Защо мълчиш, графе? Няма ли какво да кажеш? Може би ти е жал за Тирсис и Аминтас?
— Жал ми е от цяла душа! — отвърна Дьо Гиш. — Защото любовта е такава сладка химера, че когато я загубиш, губиш повече от живота си. Затова, ако тези двама пастири са се сметнали за любими и ако са били щастливи, а изведнъж вместо щастие срещнат не само пустота, подобна на смъртта, но и насмешка над чувствата им, която е хиляди пъти по-лоша от смъртта… ако е така, то аз ще кажа, че Тирсис и Аминтас са най-нещастните от всички смъртни.