Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Тя е висока, има разкошни коси, вчесани както при гръцките статуи, походката й е величествена, движенията й са горди, така че по-скоро прилича на богиня, отколкото на обикновена смъртна. Тя прилича най-много на Диана Ловджийката, само че с известна разлика… жестоката пастирка, след като открадва веднъж колана на Амур, когато бедното момче спи, знаете, нали, в розовия храст, сега пуска своите стрели не към обитателите на гората, а безжалостно ги отправя към всички бедни пастири, които се приближат до нея на по-малко от един изстрел или един поглед разстояние.
— О, каква зла пастирка! — каза принцесата. — Нима никога няма да се набоде на една от тези стрели, които така безжалостно хвърля във всички посоки?
— Всички пастири се надяват на това — въздъхна Дьо Сент-Енян.
— Но най-много пастирът Аминтас, нали? — попита принцесата.
— Пастирът Аминтас е толкова срамежлив — Продължи най-смирено графът, — че ако у него живее тази надежда, той никому не я доверява и я е заключил дълбоко в сърцето си.
Отговор на тази характеристика на пастира беше последвалият одобрителен шепот.
— А Галатея? — попита принцесата. — С нетърпение чакам вашата изкусна ръка да довърши портрета, който Вергилий не успя да допише.
— Принцесо — отвърна Дьо Сент-Енян, — вашият покорен слуга не е никакъв поет в сравнение с великия Вергилий Марон, но въпреки това, ободрен от вашите разпореждания, аз ще положа всички старания.
— Слушаме ви — каза принцесата.
— Тя е бяла като мляко, златоруса като пшеница и разпръсква във въздуха аромата на своите къдри. Често се питаш дали това не е красавицата Европа, която възбуди любовта на Юпитер, играейки с приятелките си на цъфналата поляна. От очите й, сини като небесния лазур в най прекрасните летни дни, струи нежен пламък. Мечтателност подхранва това лице, от което се излъчва любов. Когато смръщва вежди и навежда глава към земята, слънцето в знак на дълбока скръб се скрива зад облаците. Затова пък, когато тя се усмихва, цялата природа оживява и замлъкналите до този миг птици отново започват да пеят своите песни сред клоните.
— Галатея — завърши описанието си — е най-достойна за обожание от целия свят. Ако някога тя подари някому своето сърце, щастлив ще бъде този смъртен, когото нейната девствена любов пожелае да превърне в божество!
Принцесата слушаше това описание като всички останали и само одобряваше най-поетичните места с леко кимване на глава, но беше невъзможно да се отгатне дали тези похвали се отнасят до разказвача, или потвърждават сходството на портрета с оригинала.
Виждайки, че принцесата не се възхищава явно, никой от слушателите не се осмели да аплодира, дори принцът, който в дъното на душата си намираше, че Дьо Сент-Енян твърде дълго се спира на описанието на пастирките, а доста бегло нахвърля портретите на пастирите.
Обществото сякаш беше застинало.
Разказвачът, изчерпал цялата си риторика и всички цветове от палитрата си за портрета на Галатея, очакваше, че след благоприятното възприемане на другите описания ще последва гръм от ръкопляскания. След като те не последваха, той беше учуден повече, отколкото кралят и всички присъстващи.
Няколко мига цареше тишина, нарушена от принцесата, която попита:
— Господарю, какво е мнението на ваше величество за тези три портрета?
Кралят се опита да избави Дьо Сент-Енян, без да се компрометира:
— Според мен отлично беше описана Амарилис — каза той.
— А аз предпочитам Филис — обади се принцът, — това е чудесна нимфа, по-скоро добър малчуган.
Всички се разсмяха.
Този път погледите бяха толкова настойчиви, че Монтале почувства как се изчервява.
— И така — продължи принцесата, — какво говореха тези пастирки?
Уязвеното самолюбие на Сент-Енян трудно можеше да удържи атаката на тези свежи сили.
— Принцесо — опита се да завърши своя разказ той, — тези пастирки си признаваха една пред друга своите чувства.
— Продължавайте, продължавайте, господин Дьо Сент-Енян, вие сте неизчерпаем източник на пасторална поезия — каза принцесата с любезна усмивка, връщайки на разказвача цялата му увереност.
— Те разказваха, че любовта не таи в себе си опасност, но нейното отсъствие е смърт за сърцата.
— Какво заключение извадиха от това? — поинтересува се принцесата.
— Решиха, че трябва да се обича.
— Много добре. Поставяха ли някакви условия?
— Да, свободата на избор — отвърна Дьо Сент-Енян. — Трябва да добавя — така каза дриадата, — че една от пастирките, струва ми се Амарилис, дори се изказа против любовта, макар да не отричаше, че в сърцето й е проникнал образът на един пастир.