Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— От кого е?
— Не зная, писмото ми беше дадено от един от дежурните Офицери.
По даден знак от краля лакеят му подаде писмото.
Кралят се приближи до свещта, отвори писмото, прочете подписа и не можа да сдържи възклицанието си.
Сент-Енян, който почтително стоеше встрани, не пропускаше нито дума.
Той изтича към краля.
Кралят освободи лакея с движение на ръката.
— Боже мой! — произнесе кралят, прочитайки писмото.
— Да не би да се чувствате зле, ваше величество?
— Не, не, чети!
Кралят му подаде писмото.
Очите на Сент-Енян жадно се насочиха към подписа.
— Ла Валиер! — възкликна той. — О, господарю!
— Чети, чети! Сент-Енян прочете:
„Господарю, простете ми за настойчивостта, но — най-главно — простете ми, че не съблюдавам етикета в моето писмо. То ми се струва изключително спешно и неотложно, затова си позволявам да се обърна с него към ваше величество.
Върнах се разбита от мъка и умора, господарю, умолявам ваше величество дами даде аудиенция, на която ще кажа на краля цялата истина.
Луиза дьо ла Валиер.“
— Какво ще кажеш? — попита кралят, взимайки писмото от Сент-Енян, който беше слисан от току-що прочетеното.
— Аз ли какво да кажа?
— Какво мислиш за това?
— Не зная.
— И все пак?
— Господарю, хлапачката е почувствала бурята и се е изплашила.
— От какво се е изплашила? — гордо попита Людовик.
— Хм! Ваше величество има хиляди причини да се сърди на автора или на авторите на тази зла шега. Паметта на ваше величество, обърната откъм лошата й страна, служи като вечна заплаха за човека, който е сбъркал.
— Аз съм на друго мнение.
— Кралят вижда по-добре от мен.
— Виж какво виждам в тези редове: мъка, принуда… Особено ако си припомним някои подробности от сцената, разиграла се при принцесата… С една дума…
Кралят не се доизказа.
— С една дума — продължи мисълта на краля Сент-Енян, — ваше величество иска да даде аудиенция. Ето кое е ясно за мен.
— Аз ще направя нещо повече, Сент-Енян.
— Какво именно, господарю?
— Вземи си мантията…
— Но, господарю…
— Знаеш ли къде са стаите на придворните дами на принцесата?
— Разбира се.
— Знаеш ли как да се промъкнем до там?
— Не, не знам.
— Не познаваш ли някого там?
— Наистина, господарю, вие имате щастливи хрумвания.
— Познаваш ли някого?
— Да.
— Кого?
— Един млад човек, който е в добри отношения с една девойка.
— Придворна дама ли е тя?
— Да, придворна дама.
— С Дьо Тоне-Шарант ли? — попита Людовик със смях.
— Не, за нещастие, с Монтале…
— Как се казва?
— Маликорн.
— Можеш ли да разчиташ на него?
— Така ми се струва, господарю. Сигурно има някакъв ключ… Ако има, той ще ми го даде… Оказал съм му една услуга…
— Толкова по-добре. Да вървим!
— На услугите съм на ваше величество.
Кралят наметна пелерината си върху плещите на Сент-Енян, сам наметна неговия плащ и двамата излязоха бързо.
Глава четиридесета
КАКВО НЕ БЯХА ПРЕДВИДИЛИ НИТО НАЯЛАТА, НИТО ДРИАДАТА
Дьо Сент-Енян спря на площадката на стълбата, която водеше към преддверието на придворните дами и към втория етаж на принцесата. Тук той заповяда на минаващия лакей да извика Маликорн, който все още се намираше при принца.
Маликорн се появи след около десет минути и започна внимателно да се вглежда в тъмнината.
Кралят беше отстъпил в най-тъмния ъгъл на вестибюла. На преден план се беше изпъчил Дьо Сент-Енян.
Изслушвайки молбата му, Маликорн се обърка.
— Аха — каза той, — вие искате да ви заведа в стаите на придворните дами?
— Да.
— Нали разбирате, че не мога да изпълня подобна молба, без да зная целта на вашето посещение.
— За нещастие, драги ми Маликорн, аз съм лишен от възможността да ви дам каквото и да е обяснение. Вие сте длъжен да ми се доверите като на приятел, който ви оказа вчера услуга и който моли вие да му окажете услуга днес.
— Но аз, господине, ви казах от какво имам нужда: просто не исках да спя под голо небе. Всеки честен човек може да ви каже това, докато вие нищо не ми съобщавате.
— Повярвайте ми, драги Маликорн — настояваше Дьо Сент-Енян, — че ако имах позволение, бих ви обяснил всичко.
— В такъв случай, господине, не мога да ви пусна да влезете при госпожица Дьо Монтале.
— Защо?
— Това ви е известно много добре, защото вие ме заварихте на оградата, когато й разкривах сърцето си. Съгласете се, бих бил повече от любезен, ако ви отворя вратата на дамата, която ухажвам.
— Кой ви е казал, че искам от вас ключа от нейната стая?