Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Може би читателят ще запита какво е целяла тя с тази тънка и добре обмислена атака? Защо беше изразходвала толкова усилия, ако не е целяла да изгони от сърцето на краля другото, наивното, което искаше да заеме там място. Защо принцесата отдаваше толкова голямо значение на Ла Валиер, ако не се е страхувала от нея?
Не, принцесата не се боеше от нея от гледна точка на историка, който, знаейки всичко, вижда бъдещето, или по-точно, миналото. Тя не можеше да бъде пророк. Принцесата не можеше да чете повече от който и да е друг в тази страшна книга, наречена бъдеще, която крие най-важните събития зад най-стаените си страници.
Не, принцесата искаше просто да накаже краля за неговата чисто женска потайност. Тя искаше да му докаже, че след като прибягва до такива оръжия за нападение, то тя, жената, умна и от род, ще съумее да открие в своя арсенал оръжие за отбрана, годно да отрази удара, нанесен дори от кралска ръка.
Освен това тя искаше да му докаже, че във войни от такъв род няма крале или че кралете, борещи се за себе си като обикновени смъртни, рискуват да загубят короната си при първия удар. Че, накрая, ако кралят се надява да предизвика само с вида си обожание у всички придворни дами, то това би било дръзко и оскърбително за жените, които стоят по-високо от другите, и урокът, получен от този горделивец, ще му бъде полезен.
Ето какво мислеше, без съмнение, принцесата за краля.
Самото събитие оставаше настрана от нея.
Ръководейки се от тези съображения, тя беше направила съответните внушения на придворните си дами и беше подготвила току-що разиграната комедия.
Кралят беше смазан. Откакто беше излязъл изпод опеката на Мазарини, Людовик за първи път бе видял с него да се отнасят като с обикновен смъртен.
Подобно държание от страна на поданиците му пробуди у него желание да даде достоен отговор. Силите се набират в борба.
Но да се бориш с жени, да се подложиш на насмешки и на нападения от някакви провинциалистки, специално пристигнали от Блоа, беше връх на безчестието за младия крал, изпълнен с тщеславие, внушено от съзнанието за личните качества и високата представа за кралската власт.
Нищо не трябваше да се пуска в ход. Нито упреци, нито изгнание, нито дори израз на собственото недоволство.
Изразявайки недоволство, той би показал като Хамлет, че е поразен от оръжието на насмешките.
Да се сърдиш на жени — какво унижение, особено когато тези жени могат да ти отмъстят със смях.
О, ако в тази история имаше замесен някакъв благородник, какво удоволствие би изпитал Людовик да го тикне в Бастилията!
Дори в такъв случай неговото разсъждение се охлаждаше от следните факти:
Да имаш армия, затвори, почти божествена власт, и да ползваш всичко това, за да задоволиш някаква дребна злоба, то би било недостойно за обикновен чиновник, а какво остава за краля!
Оставаше само мълчешком да преглътне обидата, запазвайки на лицето си обикновеното благодушие и приветливия израз.
Нужно беше да се продължат приятелските отношения с принцесата, сякаш нищо не се бе случило. Приятелски?… Защо не?
Принцесата бе или виновница за неприятното събитие, или неволна наблюдателка.
Ако тя беше организирала всичко, това означаваше голяма дързост, но нима тази роля не бе съвсем естествена?
Кой се вмъкна при нея в разгара на медения й месец, за да й нашепва любовни думи? Кой се осмеляваше да мисли за изневяра? Кой, прикривайки се с кралската мантия, каза на тази млада жена: „Не се страхувайте от нищо, обичайте френския крал, той е над всичко и с едно движение на кралския скиптър ще ви защити от всичко, дори от угризенията на съвестта“?
Младата жена послуша кралските думи и отстъпи пред съблазняващия глас и сега, пожертвала своята чест, тя получаваше невярност, толкова по-оскърбителна, защото предпочетена пред нея е друга, стояща значително по-ниско и имаща право да се нарече любима.
Значи дори да бе виновница за станалото, принцесата не трябваше да бъде обвинявана.
Ако, напротив, тя се окажеше само пасивна участничка, основанията за обвинения щяха да са още по-малко.
„Нима е била задължена да обуздава провинциалните езичета? Нима е била длъжна да обуздава дързостта на тези момичета?“
Тези разсъждения нанасяха чувствителен урон на самолюбието на краля, но мислено преброждайки всички свои обиди и огорчения, след като на пръв поглед превърза раните си, Людовик усети нова, непозната, глуха, нетърпима болка.