Жена с минало

Демиън потисна напиращия в гърдите му гняв при тази повърхностна забележка. Но не можеше да възрази, нито да я коментира, без да привлече ненужно вниманието върху себе си. Трябваше непременно да предупреди Мери, да й обясни докъде може да доведе безобидният й флирт — макар че нямаше нищо лошо, ако тя флиртуваше с гостите. Освен това трябваше да й разясни аргумента си от преди малко, но според плана си не можеше да говори с нея, преди тя да покаже признаци на разкаяние.

Деверо придружи Мередит на вечерята и тя установи, че седеше твърде далече от Ръдърфорд. Е, не можеше да го държи отговорен за разпределението на местата — но фактът, че докато вечеряха, не погледна нито веднъж към нея, беше многозначителен. Със сигурност го правеше нарочно. Тя обаче не можеше да си позволи да прояви невнимание към крайно внимателния си придружител, затова решително прогони всяка мисъл за Демиън от главата си. След вечерята лордът се присъедини към домакина и други двама страстни играчи на вист в салона за карти и по този начин подчерта твърдата си решимост да я пренебрегва. Мередит се почувства загубена — въпреки вниманието, което й оказваше Деверо, въпреки интересните разговори и изпълненията на пиано и арфа. Ако Демиън продължаваше да се държи по този начин, пребиваването в Белвоар нямаше да изпълни очакванията й. Но тя все още разполагаше със средства — свои собствени, неповторими средства, — за да запълни пукнатината между тях.

Ръдърфорд стоеше с група мъже в голямата зала, когато дамите се наканиха да се оттеглят. Мери беше свела глава, раменете й също бяха приведени — езикът на тялото й беше прозрачен и разбираем не само за него, но и за всеки, който разбираше от жестикулацията на артистите. Той й подаде свещ и задържа за миг китката й, докато й пожелаваше лека нощ.

— Съжалявам — пошепна тя. — Нали вече не ми се сърдиш?

Устните му потрепнаха.

— Погледни ме! — Тя вдигна послушно поглед. — Точно както предполагах — заяви вбесено той. — Ти изобщо не съжаляваш! Предупреждавам те, Мередит — ако имаш намерение да се отнасяш с мен по този начин, просто ще си замина.

— Но аз нямам намерение да се карам с теб!

— Тогава всичко е наред. — Той кимна доволно и очите му светнаха. — Желая ти сладки сънища, братовчедке Мередит!

Тя навлажни устни с връхчето на езика си и го дари с дълъг нежен поглед, преди да последва Арабела към втория етаж.

Нан се беше вслушала в съвета й и не я чакаше. Мередит се съблече бързо, пъхна се в нощницата си, след това се уви в тъмна наметка с качулка и седна до прозореца да чака. След час вече беше сигурна, че всички гости и членовете на домакинството са се оттеглили. От няколко минути не се чуваше шепот по коридорите, нито шумове от отварящи се врати или приглушени стъпки по килимите в коридора. Тогава Мери стана и решително излезе от стаята си. Коридорът беше пуст, само на няколко места по стените горяха свещи. С боси крака, скрила блестящите си къдрици под качулката, тя мина по дългия коридор. Притискайки се до стената, безшумно се промъкна към галерията в горния край на стълбата. Голямата зала долу тънеше в мрак, само от време на време догарящият огън в камината пръскаше искри. Очевидно на долния етаж вече нямаше никой, след като всички свещи бяха загасени. Мери пробяга на пръсти по галерията и влезе в коридора, който водеше към западното крило на къщата. В случай на нужда щеше да се престори на сомнамбул — горката лейди Блейк с обърканото подсъзнание! Мери притисна пръсти към устата си, за да спре кискането си. Тя беше безнадежден случай. Никога нямаше да се научи да живее цивилизовано — такъв живот бе твърде досаден.