Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Колко ли време бяха прекарали на това „промеждутъчно местенце“? Три секунди? Може би дори по-малко. Сега обаче, докато пълзеше по пода, понеже не можеше да се изправи заради слабостта и преживения шок, Лизи най-сетне прие истината за онова, което се бе случило в действителност. По времето, когато се добраха до „Еленови рога“, тя вече си беше внушила, че всичко е било плод на въображението й, но не бе така.
— И се случи още веднъж — измърмори. — През онази нощ.
Умираше от жажда. Искаше й се да пийне глътка вода, ала нишата-барче се намираше зад гърба й, а тя пълзеше в противоположната посока. Внезапно си спомни парчето на стария Ханк — Скот си пееше тази песен, докато в неделя се връщаха от хотел „Еленови рога“: „Цял ден скитам из безплодната земя и мечтая си за глътчица вода.“
„Ще утолиш жаждата си, миломое.“
— Наистина ли? — изхриптя Лизи. — Глътка вода ще ми помогне. Болката е нетърпима.
Отговор не последва, но и не беше нужен, защото тя най-сетне стигна до разпиляното на пода съдържание на кутийката. Пресегна се към жълтия квадрат, откъсна го от пурпурното меню и го стисна здраво в дланта си. Сетне се обърна на хълбока, който не я болеше, и остана да лежи на белия килим, загледана съсредоточено в трофея си: в миниатюрните редички от лицеви и опаки бодове, оформящи изящните плетки. Доброто мамче бе изработило десетки афгани от парчета като това — розово-сиви, златисто-сини, оранжево-зелени… Афганите бяха нейният „специалитет“ и тя ги плетеше, докато вечер седеше пред телевизора. Лизи помнеше как като малка си мислеше, че тези одеяла се наричат „африканци“. На всичките й братовчедки (Енгълтън, Дарби, Уигънс и Уошбърн, както и неизброимите Дебушър) се подаряваха афгани, когато се омъжваха, а всяка от сестрите Дебушър бе получила минимум три. Всеки вървеше с допълнително квадратно парче със същия цвят и мотив; Доброто мамче наричаше тези допълнения „красоти“. Можеха да се използват като покривки за маса или декорации (поставени в рамки и закачени на стената). Жълтият афган бе сватбеният подарък на Доброто мамче за Лизи и Скот и понеже Скот се бе влюбил в него, тя бе прибрала приложената към него „насладка“ в кедровото сандъче. И ето че сега, докато лежеше на килима, цялата в кръв, стиснала в ръка жълтото парче плат, Лизи се отказа от всички опити да забрави. Помисли си: „Бум! Край.“ и заплака. Даваше си сметка, че не е способна на свързани последователни спомени, но навярно не беше чак толкова фатално — порядъкът щеше да бъде възстановен по-късно, ако изникнеше необходимост. И естествено, ако имаше „по-късно“. „Откачалковци и кръвопускачи. Защото хората от рода Ландън — и тези от рода Ландро преди тях — са били или едното, или другото. И рано или късно едното се проявява.“
Значи нямаше защо да се чуди, че Скот веднага е разпознал у Аманда сродна душа — все пак знаеше за подобни случаи не от разкази на познати, а от първа ръка. Колко ли пъти се бе рязал? Лизи не знаеше. Човек не можеше да преброи белезите му, както би преброил белезите на Аманда, защото…, ами защото така. Един от случаите на самонараняване обаче, за който знаеше със сигурност — нощта на оранжерията, — бе особен. Скот се бе научил да се порязва от баща си, който насочваше ножа срещу децата си в случаите, когато самонараняването не бе достатъчно за пускане на още лоша кръв.
„Откачалковци и кръвопускачи. Или едното, или другото. И рано или късно едното се проявява.“
Ами ако Скот не бе изхвърлил от себе си лошата кръв? Какво ли бе останало в него?
През декември 1995 година времето внезапно дяволски застудя и със Скот започна да се случва нещо лошо. В началото на новата година той трябваше да изнася сказки в университетите в Тексас, Ню Мексико и Аризона (той наричаше този проект „Западното турне на Скот Ландън от 1996“), ала в крайна сметка се обади на литературния си агент и го накара да отмени цялата програма. Агенцията-организатор на мащабното мероприятие вдигна вой до небесата (в това нямаше нищо чудно, понеже ставаше въпрос за триста хиляди долара), но Скот така и не промени решението си. Каза, че не може да потегли на турне, защото се е разболял. И не лъжеше. Докато зимата забиваше ноктите си все по-надълбоко и по-надълбоко в плътта на земята, Скот Ландън все повече се превръщаше в болен човек. Още в началото на ноември Лизи бе усетила, че…
2.
Тя знае, че Скот не е добре и че не го мъчи бронхит каквото и да й разправя. Съпругът й не кашля и кожата му е хладна при допир, ето защо нито й позволява да измери температурата му, нито да сложи на челото му една от онези лентички, които променят цвета си при повишаване на температурата. Тя знае, че Скот не е настинал и че проблемът е пo-скоро психологически, отколкото физически — и тъкмо това я плаши. Единственият път, когато събира достатъчно смелост и предлага да поговорят с доктор Бьорн, — той едва не й откъсва главата и я обвинява, че е побъркана на тема лекари „също като откачените ти сестри“.