Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Какво, по дяволите…?
!Ксабу усети, че е озадачена.
— Какво има, Рени?
— Не му е мястото там.
Далеч по-релефен от плоската кабинетна обстановка, във виртуалното пространство висеше прозрачен шлифован предмет, проблясващ в жълто.
— Прилича на жълт диамант.
Сянка, неуловима като съновидение, се понесе към нея — съвършено бял силует, очертания на човек от светлина — и отново изчезна.
— Да не е компютърна болест? Да не го изпращат онези хора?
— Не знам. Мисля, че си спомням нещо подобно точно преди да се изключим, но в главата ми е каша. Почти не си спомням какво се случи, след като се върнах в пещерата да те прибера.
Жълтият диамант се взираше втренчено в нея като изцъклено златно око.
— Наистина трябва да говоря с теб, Рени — обади се унило !Ксабу. — Трябва да ти разкажа какво се случи с мене там.
— Не сега.
Насочи анализатора си към камъка — или поне към онова, което той представляваше. Когато след няколко секунди резултатите започнаха да кръжат като малки планети от букви около фасетъчното диамантено слънце, тя свирна през зъби от изненада.
— Това е код, но е напомпан до спукване. Натъпкан е с невероятно количество информация. Ако е някакъв вирус разрушител, вътре има достатъчно информация, за да пренапише система, много по-голяма от моята.
— Какво смяташ да правиш?
Рени не отговори веднага — трескаво проверяваше предишните си връзки.
— Откъдето и да е дошло, сега е прикрепено към системата ми. Но не виждам никаква следа от него в моя парцел от мрежата на политехниката, което е по-добре. Господи, комуникаторът ще се пръсне, почти не ми е останала памет — прекъсна връзката с училището тя. — Според мен дори не мога да задействам това нещо в малката ми система тук, така че в нея то вероятно е неутрализирано, макар да не мога да проумея защо му е на някой да напъхва вирус в система, с която не може да оперира. По същата причина не мога да проумея защо му е на някой да създава такъв огромен вирус — все едно да изпратиш слон да претършува телефонна кабина.
Изключи системата, махна очилата и се тръшна обратно в леглото. Малки петънца жълта светлина като миниатюрни копия на диаманта затрепкаха пред очите й. !Ксабу също свали очилата си и изгледа подозрително комуникатора, сякаш очакваше нещо гадно да изпълзи от него. След това погледна разтревожен Рени.
— Изглеждаш бледа. Ще ти налея вода.
— Трябва да намеря система, достатъчно мощна, за да се активира това нещо — заразмишлява на глас Рени, — но да не е свързана с друга; нещо голямо и изолирано, стерилно. Мога да го уредя в някоя от лабораториите на политехниката, но ще ми се наложи да отговарям на куп въпроси.
!Ксабу внимателно й подаде чаша вода.
— А защо не го унищожиш? Ако са го направили онези хора, от онова ужасно място, сигурно е нещо опасно.
— Но ако е от клуба, то е единственото ни доказателство, че сме били там! Нещо повече — това е код, а хората, които пишат кодове от висок порядък, имат свой собствен стил — също като режисьорите и художниците. Ако успеем да разберем кой създава задкулисната структура на „При господин Дж.“… все ще ни послужи за начало. — Изпразни чашата на две големи глътки и се изненада колко беше ожадняла. — Няма да им се дам само защото ме поуплашиха — отпусна се отново върху възглавниците тя. — Лесно не се давам.
!Ксабу продължаваше да седи на пода с кръстосани крака.
— И как ще го направиш, щом не използваш училището? — умърлушено попита той, сякаш се сбогуваше с някого, когото не се надяваше да види отново.
— Мисля. Имам две — три идеи, но трябва да узреят.
Бушменът безмълвно гледаше пода. Най-накрая вдигна очи. Погледът му беше неспокоен, челото — набръчкано. Рени изведнъж си даде сметка, че е някак необичайно потиснат.
— Искаше да ми кажеш какво се е случило.
Той кимна.
— Много съм объркан, Рени, и имам нужда да поговоря с някого. Ти си ми приятел. Мисля, че ми спаси живота.
— А ти спаси моя — знам го със сигурност. Ако се беше забавил да извикаш помощ…
— Не ми беше трудно да разбера, че духът ти е много слаб, че си много болна — сви смутено рамене той.
— Давай тогава. Кажи ми защо твоят дух е слаб, ако това е проблемът.
Той кимна със сериозен израз.
— Откакто се върнахме от онова място, не чувам слънцето да звъни. Така казва моят народ. Когато престанеш да чуваш звъна на слънцето, духът ти е в опасност. От много дни го усещам.