През дебрите на Балкана

— Моля те да идем отвъд, където са конете. Никой друг не бива да чуе това, което ще ти кажа.

Тръгнахме към поляната. Там седнахме един до друг. Мина известно време, докато той заговори. Сигурно му беше трудно да започне. Накрая каза:

— Щом ти излезе, говорихме за теб. Чух, че си писател и пишеш книги, че си изучил всички съществуващи науки и че няма въпрос на който да не можеш да отговориш.

Онзи ветрогон, дребният хаджия, пак се беше раздрънкал! Разбира се, с колкото по-светли краски ме обрисуваше, толкова повече внимание обръщаше и върху себе си. Затова отговорих:

— Не е вярно. Има само една-единствена наука. Друга не познавам.

— Коя имаш предвид?

— Тя се съдържа в повелята на Светото писание: Стремете се единствено към Царството небесно, тогава останалото ще се изпълни от само себе си.

— Сигурно си прав. Знаеш ли Светото писание и ученията му?

— Занимавал съм се и съм го изучавал, защото в него е вечният живот, но човешкият дух е твърде слаб да понесе Божествената светлина. Често ми се е случвало по цели седмици да разсъждавам над една-единствена дума от Библията и съм установявал, че се държа дръзко. Тогава започвах да чета със сърцето и веднага намирах верния отговор.

— Със сърцето ли? Та кой би могъл да чете така? Намери ли какво казва Библията за смъртта и вечния живот?

— Да.

— Вярваш ли в живота след смъртта?

— Ако не беше тази вяра, щеше да е по-добре, нямаше да правя нищо. Вярата във вечното блаженство вече е началото на самото блаженство.

— Значи духът продължава да живее след смъртта?

— Със сигурност.

— А има ли чистилище? — Да.

— Ние твърдим че няма. А има ли призраци?

— Не.

— О, кой би могъл да повярва! Има души, които не могат да намерят покой и се връщат на земята като призраци. Знам го. Затова съм толкова нещастен и с жена ми постим. Мислим, че по този начин може би ще я спасим.

— Нея ли? Кого имаш предвид?

— Тази, на чийто гроб беше. Моята дъщеря.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя се появява като призрак?

— Да.

— Нещастник! Кой е този злодей, който кара един баща да вярва, че дъщеря му се е превърнала в призрак?

— Знам, че е така!

— Виждал ли си я?

— Аз не, но други са я виждали.

— Не им вярвай!

— Да, но съм я чувал.

— Ти си луд! И в какъв образ се появява?

— Явява се като прилеп — каза той съвсем тихо, като приближи устата си до ухото ми. — Не бива да се говори за това, поне не на висок глас. Измъчвам се до смърт. Понеже чух, че си голям учен, си мислех, че знаеш средство, което може да я успокои.

— Нито един учен не знае такова средство. Но ако истински ми повярваш, че няма призраци, изведнъж ще се освободиш от мъката!

— Не мога, не мога. Нали я чувам! И то тъкмо в часа на смъртта й.

— Кога е това?

— Два часа преди полунощ. Тогава тя изсвистява във въздуха и чука на капаците на прозореца.

— Като прилеп? Чука?

— Не знам. Само съм я чувал, никога не съм я виждал. Но други хора са виждали прилепа, а сега годеникът й лежи смъртно болен и ще умре.