Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Всички в заведението бяха притихнали и бяха вперили очи в сцената. Насред тишината мъжът се взря някъде в пространството, сякаш за да вмести в него пауза или да се съсредоточи. После, без да казва и дума, сложи лявата си длан над запалената свещ. Малко по малко я доближаваше до пламъка. Някой от посетителите въздъхна или изстена. Виждаше се как върхът на пламъка прогаря дланта на мъжа. Почти се чуваше как плътта цвърчи. Някаква жена изписка. Всички останали наблюдаваха вцепенени и ужасени. С изкривено лице мъжът понасяше болката. Какво, по дяволите, беше това? Защо той вършеше такава безсмислена глупост? Усетих как устата ми пресъхва. След пет-шест секунди мъжът дръпна дланта си от пламъка и остави чинийката със свещта на пода. После долепи длани.
— Както видяхте тази вечер, госпожи и господа, болката наистина може да бъде изгаряща — оповести мъжът. Гласът му звучеше точно както преди: тих, спокоен, равномерен. Върху лицето му нямаше и помен от болка. Той всъщност леко се усмихваше. — А вие усещахте болката като своя. Това е силата на състраданието.
Мъжът раздалечи бавно дланите си. Между тях се появи тънък червен шал, който той разгъна — да го видят всички. Сетне протегна длани към публиката. Нямаше никакви изгаряния. Последва миг мълчание, после хората изразиха с ръкопляскания облекчението си. Осветлението беше включено, напрежението, изпълнило помещението, потъна във врява. Сякаш не се беше случило нищо, мъжът прибра китарата в калъфа, слезе от сцената и изчезна.
След като платих, попитах момичето на касата дали мъжът пее често тук и дали прави винаги фокуса.
— Нямам представа — отвърна то. — Доколкото знам, е за пръв път при нас. До днес не съм чувала за него. И никой не каза, че ще прави фокуси. Но беше изумително, нали? Как ли го постига? Обзалагам се, че по телевизията ще обере овациите.
— Така си е — съгласих се аз. — Наистина създаваше впечатлението, че си гори ръката.
Върнах се в хотела и веднага щом си легнах, сънят ме застигна, сякаш ме бе причаквал. Докато се унасях, си мислех за Кумико, ала тя ми се струваше много далеч, а вече не можех да се съсредоточа върху нищо. В съзнанието ми като светкавица изникна лицето на мъжа, който си бе прогорил дланта. Май наистина я гореше, казах си аз. После съм заспал.
8.
Коренът на желанието
Преди зазоряване на дъното на кладенеца ми се присъни сън. Но не беше сън. Беше нещо, което ми се яви като сън.
Вървях сам. В средата на просторно фоайе имаше голям телевизор и на екрана му се виждаше лицето на Нобору Ватая. Току-що бе започнал речта си. Беше с туиден костюм и риза на райета, носеше тъмносиня вратовръзка. Кръстосал ръце на масата отпред, той говореше на камерата. На стената зад него висеше голяма карта на света. Във фоайето имаше над сто души и всички до последния бяха спрели да правят, каквото правеха, за да го слушат вглъбено. Нобору Ватая щеше да оповести нещо, което да предопредели съдбата на човечеството.
И аз спрях и се загледах в телевизионния екран. С школуван, но съвсем искрен глас Нобору Ватая се обръщаше към милиони хора, които не виждаше. Това, което не понасях у него и усещах винаги когато бях лице в лице с него, сега бе потулено на някакво невидимо място. Той говореше по неповторимо убедителния си начин: внимателно премислените паузи, кънтежът на гласа, различните мимики на лицето му пораждаха странното усещане, че Нобору Ватая говори истини. От ден на ден той сякаш ставаше все по-обигран оратор. Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да му го призная.
— И така, приятели мои — каза той, — виждате, че всичко е и сложно, и просто. Това е основополагащото правило, на което е подчинен светът. Не бива да го забравяме никога. Неща, които изглеждат сложни — и наистина са сложни, — всъщност са много прости, ако отчетем подбудите. Важно е какво търсим. Подбудите са, така да се каже, коренът на желанието. Важно е да търсим корена. Копайте под сложната повърхност на действителността. Не се отказвайте. После дълбайте още, докато не намерите началото на корена. Ако направите само това — посочи той картата, — накрая всичко ще се изясни. Така е устроен светът. Глупавите все не успяват да се отскубнат от привидната сложност. Лутат се в мрака, търсят изход и умират, без да са разбрали и едно-едничко нещо за устройството на света. Загубили са представа за посоката. Сякаш са насред гора или на дъното на кладенец. А са загубили представа за посоката, защото не разбират основополагащи принципи. Нямат в главите си нищо освен боклук и бръмбари. Не разбират нищо. Нищичко. Не могат да различат началото от края, върха от дъното, север от юг. Затова не могат да се отскубнат от мрака. — Тук Нобору Ватая замълча, за да даде възможност на публиката да осмисли думите му. — Но нека забравим такива хора — продължи той. — Ако някой иска да загуби представа за посоката, най-доброто, което ние с вас можем да сторим, е да не се занимаваме с него. Имаме по-важна работа.