Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Имаше сутрини, в които се будеше от слънчевите лъчи по лицето си и си мислеше, че трябва да побърза да иде до магазина на Хамънд и да вземе пресни яйца за закуска, после се осъзнаваше, виждаше силуета на Ню Йорк през прозореца на спалнята, изпитваше разкъсващо пробождане — като докосването на смъртта, докосването на една отхвърлена реалност. Знаеше го, строго си казваше тя, знаеше какво ще стане, когато направи избора си. И докато влачеше тялото си като нежелан товар, ставайки от леглото, за да посрещне още един нежелан ден, прошепваше: „добре, дори и това“.
Най-мъчителни бяха моментите, когато вървеше по улицата и зърваше кичур златиста, блестяща коса сред главите на непознатите, и тогава градът сякаш изчезваше, сякаш единствено яростната неподвижност в нея отлагаше момента, в който щеше да се втурне след него и да го хване. Но в следващия момент пред нея заставаше някакво безсмислено лице, и тя оставаше така, без да иска да преживее следващата крачка, без да иска да създава повече енергия за живот. Беше се опитала да избягва такива моменти, беше се опитала да си забрани да гледа; беше вървяла с поглед, забит в паважа. Беше се провалила: по някаква собствена воля очите й продължаваха да скачат върху всеки рус кичур.
Тя държеше щорите на прозорците в офиса си вдигнати непрекъснато, защото помнеше обещанието му и мислеше само: ако ме наблюдаваш, където и да си… Наблизо нямаше сгради на височината на нейния кабинет, но тя гледаше далечните кули и се питаше кой прозорец е наблюдателният му пост, дали някакво негово изобретение, някакъв механизъм от лъчи и лещи не му позволява да наблюдава всяко нейно движение от някой небостъргач на миля разстояние. Беше седяла на бюрото си, зад прозорците си без завеси, мислейки: само да знам, че ме виждаш, дори и аз никога повече да не те видя.
И сега, когато си спомни за това, в тъмнината на стаята си, скочи на крака и запали лампата. После отпусна глава за миг, усмихвайки се горчиво на себе си. Чудеше се дали осветените й прозорци на фона на тъмнината бяха като тъжен пламък, с който го викаше на помощ — или пък фар, който още защитаваше остатъка от света.
Звънецът иззвъня. Когато отвори вратата, видя силуета на момиче с познато лице. Отне й миг, за да осъзнае с удивление, че това е Черил Тагарт. С изключение на размяната на официални поздрави при няколко случайни срещи по коридорите на сградата на „Тагарт“, не бяха се виждали от сватбата. Лицето на Черил беше сдържано и сериозно.
— Ще ми позволите ли да говоря с вас — тя се поколеба, — госпожице Тагарт?
— Разбира се — сериозно каза Дагни. — Влезте.
Усети някаква отчаяна извънредност в неестественото спокойствие на Черил; убеди се, когато погледна лицето на момичето на светлината във всекидневната.
— Седнете — каза тя, но Черил остана права.
— Дойдох да платя един дълг — каза Черил с глас, натежал от усилието да не си позволи да изрази емоция. — Искам да се извиня за нещата, които ви казах на сватбата си. Няма причина да ми прощавате, но трябва да ви кажа, че осъзнавам, че съм обиждала всичко, на което се възхищавам, и съм защитавала всичко, което презирам. Знам, че да го призная сега не оправя нещата, дори това, че идвам тук, е още една проява на наглост, няма причина да искате да ме чуете, така че дори не мога да компенсирам дълга си, мога единствено да помоля за услуга — да ми позволите да кажа нещата, които искам да ви кажа.
Емоцията, която порази Дагни — недоверчива, топла и болезнена, — беше мълчаливият еквивалент на фразата: какъв дълъг път за по-малко от година… Тя отговори, а сериозният й глас беше като ръка, протегната за подкрепа, осъзнавайки, че усмивката би нарушила някакъв нестабилен баланс:
— Напротив, оправя ги, и искам да ви чуя.
— Знам, че вие сте управлявали „Тагарт трансконтинентал“. Вие сте построили линията „Джон Голт“. Вие сте имали ума и куража, който е запазил всички ни живи. Предполагам сте си мислили, че съм се омъжила за Джим заради парите му — а и коя продавачка не би го направила? Но, видите ли, аз се омъжих за Джим, защото… защото мислех, че той сте вие. Мислех, че той е „Тагарт трансконтинентал“. Сега знам, че е… — тя се поколеба, но продължи твърдо, сякаш за да не си спестява нищо, — че е някакъв покварен лентяй, въпреки че не разбирам какъв точно или защо. Когато говорих с вас на сватбата, аз си мислех, че защитавам величието и нападам неговия враг… но е било противоположното… била е такава ужасна, невероятна противоположност… Така че исках да ви кажа, че знам истината… не толкова заради вас, нямам право да предполагам, че ви е грижа… но заради нещата, които обичах.