Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Кадрах го замъкна до едно кътче при вътрешната стена. Масата беше така напукана и с толкова дупки, че го заболя, когато подпря голите си лакти върху нея. Монахът седна срещу него, облегна се на стената и опъна краката си под масата. Вместо сандали, както Саймън очакваше, беше със скъсани ботуши, разцепени от капризите на времето и от продължително носене.
— Кръчмарю! Къде си, уважаеми кръчмарю? — извика Кадрах. Двама навъсени местни жители, със синкави устни, за които Саймън би се заклел, че са близнаци, погледнаха от отсрещната маса с изписано по всяка бръчка на лицата им раздразнение. След малко собственикът се появи — брадат мъж с гръден кош като бъчва и с дълбок белег, минаващ по носа и горната му устна.
— А, ето те — каза Кадрах. — Бог да те благослови, сине мой, ще ни донесеш ли по една халба от най-доброто пиво, което имаш? После бъди така любезен да ни отрежеш малко от това месо — ето това там, и да ни донесеш две панерчета хляб, да си го хапнем заедно с месото. Благодаря, младежо.
Собственикът се намръщи при думите на Кадрах, но рязко тръсна глава в знак на съгласие и се оттегли. Докато се отдалечаваше, Саймън го чу да си мърмори:
— Хернистирски негодник…
Бирата веднага дойде, а после и месото, после още бира. В началото Саймън ядеше като прегладняло куче, но след като позасити вълчия си глад и огледа помещението, за да се увери, че никой не ги оглежда целенасочено, намали темпото и се заслуша в несвързаното бърборене на брат Кадрах.
Хернистирецът беше чудесен разказвач, въпреки гърления си акцент, който понякога правеше казаното трудно за разбиране. Саймън се забавляваше страхотно от приказката за арфиста Итинег и неговата дълга, дълга нощ, въпреки че бе малко стъписан да чуе такава история от едно духовно лице. Смя се така гръмогласно на приключенията на Хатрайхин Червения и ситската жена Финаджу, че заля и без това мръсната си вече риза с бира.
Бяха се застояли доста дълго. Странноприемницата бе вече почти празна, когато брадатият кръчмар напълни халбите им за четвърти път. С оживени жестове Кадрах разказваше на Саймън за един бой на пристанището Ансис Пелипе в Пердруин, на който бил свидетел. Обясняваше как двама монаси се пребили с тояги почти до смърт, спорейки дали бог Усирис е освободил от магия един мъж, превърнат в прасе на остров Гренаман. На най-интересното място, когато брат Кадрах замахна с ръце така ентусиазирано, че Саймън се изплаши да не падне от пейката, кръчмарят шумно тресна една кана бира в средата на масата. Прекъснат по средата на едно възклицание, Кадрах вдигна очи.
— Да, добри ми господине? — попита той и повдигна рунтавите си вежди. — С какво бихме могли да ви услужим?
Съдържателят стоеше с кръстосани на гърдите ръце, а лицето му беше изпълнено с подозрение.
— Досега не съм ви поискал сметката, защото сте божи служител, отче — каза кръчмарят, — но скоро трябва да затварям.
— Това ли е единственото, което ви безпокои? — Кръглото лице на Кадрах се озари от усмивка. — Веднага ще се разплатим с вас, добри човече. Как ви беше името?
— Фриуару.
— Не се безпокойте, добри ми Фриуару. Позволете ни с момчето да си допием и после ще ви оставим да си легнете.
Поуспокоен, Фриуару кимна и с тромава походка се запъти към момчето, което въртеше шиша, и му се разкрещя. Кадрах изпразни чашата си на една дълга шумна глътка и се ухили на Саймън.
— Пий бързо, момче. Не бива да караме човека да ни чака. Аз съм от Граниския орден и съчувствам на бедния човечец. Между другото, добрият свети Гранис е покровител на кръчмарите и пияниците — две естествено близки категории.
Саймън се изкиска и пресуши чашата си, но след като я остави, го зачовърка някакъв откъслечен спомен. Когато се срещнаха първия път в Ерчестър, Кадрах май беше казал, че е от някакъв друг орден? Нещо с „в“? Вилдерван?
Монахът съсредоточено ровеше из джобовете на дрехата си, така че Саймън остави въпроса без отговор. След секунда Кадрах извади една кожена кесия и я пусна на масата; не се чу никакъв звук — нито подрънкване, нито звънтене. Лъсналото от пот чело на Кадрах се набръчка загрижено, той бавно вдигна кесията до ухото си и я разклати. Отново не се чу нищо. Саймън гледаше втренчено.