Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Убягват и на нас.
Това, изглежда, озадачи вожда.
— Дори на теб, горска сестро?
Дарена стрелна Вейлин с притеснен поглед.
— Дори на мен.
Вечерта ядоха сушено месо от лос с еорилите. Беше сухо, но вкусно, особено ако го задържиш за кратко над огъня и го прокараш с гъстата им бяла напитка, отличаваща се с остра миризма и високо алкохолно съдържание.
— В името на Вярата! — възкликна Орвен, примижал след първата глътка. — Какво е това чудо?
— Ферментирало мляко от лос — каза Дарена.
Орвен потръпна от отвращение и върна кожения мех на младата еорилка, която бе цъфнала до него още щом насядаха около огъня. — Благодаря ви, мадам, но ще откажа. — Тя смръщи вежди, после вдигна рамене и каза нещо на своя език.
— Пита колко лоса сте убили — преведе Дарена.
— Лосове? Нито един — каза той, кимна и се усмихна на младата жена. — Но съм убил много мечки и елени. Семейството ми има голямо имение.
Дарена предаде отговора му. Последва кратка дискусия между двете.
— Тя не разбира какво е това имение — обясни Дарена. — Еорилите не проумяват как някой може да притежава земя.
— Нито че равнините, където живеят те, са собственост на Короната — вметна Адал. — Това е и една от причините да не нападнат първите заселници от Кралството. Не можеш да имаш претенции към нещо, което не може да бъде притежавано, така че защо да се биеш за него?
— Инша ка Форна — каза младата жена на Орвен и се потупа по гърдите.
— Стомана под луната — преведе Дарена и се подсмихна. — Така се казва.
— А. Орвен — каза капитанът и се потупа на свой ред по гърдите. — Оррвеннн.
Това предизвика нова размяна на реплики между двете жени.
— Попита какво означава името ви. Обясних ѝ, че е име на велик герой от легендите.
— Ама то не е! — Орвен вдигна вежди.
— Капитане… — Дарена млъкна, докато овладее напушилия я смях. — Когато еорилка реши да каже на мъж името си, това е голям комплимент.
— О. — Капитанът отправи широка усмивка на Инша ка Форна и получи също такава в отговор. — Как трябва да отговоря?
— Току-що го направихте.
Не след дълго Дарена им пожела лека нощ, стана и тръгна към хитроумната измишльотина, която носеше със себе си, откакто бяха напуснали кулата. На пръв поглед беше обикновен вързоп от кожа и дърво, но за няколко минути се превръщаше в малък, но удобен заслон, не по-лош от палатките, които използваха войниците от Кралската гвардия. Неколцина от Северната гвардия също си носеха подобни неща, но повечето спяха на открито, завити в кожи.
Вейлин изчака известно време, преди да я последва. Натрупали се бяха въпроси, чийто отговор не можеше повече да отлага.
— Милейди — поздрави я той, застанал пред заслона ѝ.
Дарена не му отговори. Очите ѝ бяха затворени, студеният вятър беше заметнал кичур коса върху лицето ѝ, но не личеше тя да го усеща.
— Няма как да говорите с нея сега, милорд — каза капитан Адал, появил се до заслона. Тъмното му лице аленееше под светлината на огъня, напрегнато в предупреждение.
Вейлин се вгледа в Дарена. Лицето ѝ беше съвсем неподвижно, ръцете ѝ лежаха също толкова неподвижни в скута. Кръвната песен надигна глас с позната нотка — разпознаване.
Вейлин кимна любезно на капитана и се върна при огъня.
— Железен ручей — каза Дарена на следващата сутрин. — Намира се на четирийсет мили североизточно оттук. Единственият източник на прясна вода, който е достатъчно голям да захрани толкова много хора южно от леда. По всичко личи, че Ордата не се придвижва, и ако е отседнала някъде, то най-вероятно е там, при Железен ручей.
— Само логично предположение? — попита Вейлин. — И нямате друг източник, който да потвърждава тази догадка, милейди?
Тя избегна погледа му и преглътна гневния си изблик.
— Да, нямам, милорд. Вие, разбира се, сте в правото си да пренебрегнете моя съвет.
— О, би било глупаво да пренебрегна думите на новата си Първа съветница. Нека е Железен ручей тогава.
Потеглиха в тройна формация — Вейлин със Северната гвардия и хората на Орвен в средата, бойците еорил по двата фланга. Вейлин бе чувал много истории за ездаческите умения на еорилите и бързо се убеди, че те напълно отговарят на истината. Ездачите се движеха в пълна хармония с животните си, с вродена грациозност, сякаш човек и кон са едно същество, създадено да кръстосва на воля тези равнини. Ясно му беше, че яздят по-бавно от обичайното, за да се движат в група с хората на граничния лорд, а една от тях дори се бе присъединила към компанията им. Инша ка Форна яздеше до Орвен на светъл жребец с една педя по-висок от бойния кон на капитана. Плитките ѝ се полюшваха, а на лицето ѝ бе изписано доволно изражение.