Паднали ангели

Аз съм виновна, прииска й се да изкрещи, докато се приближаваше към подножието на мавзолея. И го вярвам, вярвам на нашата история. Прости ми, че някога съм те напускала, няма да го направя никога повече. Имаше още едно нещо, което искаше да му каже. Но той беше далече над нея, а ужасният грохот на сенките беше твърде силен, а въздухът твърде гъст и мъглив, за да се опита да го накара да я чуе, както беше застанала под него.

Гробницата беше от солиден мрамор. Но в един от барелефите, с изображение на паун, имаше голямо нащърбено място, и Лус го използва, за да опре на него пръстите на крака си. Обикновено хладният камък беше топъл на пипане. Потните й длани се хлъзнаха няколко пъти, докато се напрягаше да достигне върха. Да стигне до Даниел, който трябваше да й прости.

Беше изкачила само няколко стъпки от стената, когато някой я потупа по рамото. Извърна се рязко, ахна, когато видя, че това бе Даниел, и изгуби опора. Той я улови, обгръщайки талията й, преди тя да успее да се хлъзне към земята. Но той беше цял един етаж над нея само секунда преди това.

Тя зарови лице в рамото му. И макар че истината все още я плашеше, това, че беше в обятията му, я накара да се почувства като морето, намерило своя бряг, като пътешественик, завърнал се след дълго, трудно, далечно пътуване - най-сетне завърнал се у дома.

- Избра чудесен момент да се върнеш - каза той. Усмихна се, но усмивката му беше натежала от тревога. Очите му все така гледаха отвъд нея, в небето.

- Значи и ти го виждаш? - прошепна тя.

Даниел просто я погледна, неспособен да отговори. Устна-та му потрепери.

- Разбира се, че да - прошепна тя, защото всичко си идваше на мястото. Сенките, неговият разказ, тяхното минало. Задушаващ вик напираше в нея.

- Как можеш да ме обичаш? - изхълца тя. - Как можеш дори да ме понасяш?

Той обхвана лицето й с ръка.

- За какво говориш? Как можеш да кажеш това?

Сърцето й гореше от бързите удари.

- Защото... - Тя преглътна. - Ти си ангел.

Ръцете му се отпуснаха вяло.

- Какво каза?

- Ти си ангел, Даниел, знам го - каза тя, чувствайки как в нея се отварят шлюзове, все по-широко и по-широко, докато всичко просто се изля като водопад. - Не ми казвай, че съм луда. Имам сънища за теб, сънища, които са твърде реални, за да ги забравя, сънища, които ме накараха да те обикна още преди да си ми казал дори една мила дума. - Очите на Даниел изобщо не се промениха. - Сънища, в които имаш криле и ме издигаш високо в небе, което не разпознавам, и въпреки това зная, че съм била там, точно по този начин, в обятията ти, хиляда пъти преди. - Тя допря чело до неговото. - Това обяснява толкова много неща - колко си грациозен, когато се движиш, и книгата, която твоят прадядо е написал. Защо никой не ти дойде на посещение в Деня на родителите. Начинът, по който тялото ти сякаш се носи плавно във въздуха, когато плуваш. И защо, когато ме целуваш, се чувствам, сякаш съм в Рая. - Тя спря да си поеме дъх. - И защо можеш да живееш вечно. Единственото, което не мога да разбера, е какво, за бога, търсиш с мен. Защото аз съм си просто... аз. - Тя отново вдигна очи към небето, усещайки мрачното предвещание на сенките. - И съм виновна за толкова много неща.