Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Мис София, с книга в ръка, вече се беше запътила към предния вход. Лус трябваше да подтичва, за да я настигне, като про-фуча покрай картотечния каталог, опърпания персийски килим на рецепцията, и стъклените витрини, пълни с реликви от Гражданската война в „Специалните колекции“ в източното крило, където беше видяла Даниел да скицира гробището в най-първата й вечер тук.
Излязоха навън във влажната нощ. През луната премина облак и кампусът потъна в мастиленочерна тъмнина. После, сякаш някой беше сложил компас в ръката й, Лус почувства как нещо я насочва към сенките. Знаеше точно къде са. Не в библиотеката, но не и много далече.
Още не ги виждаше, но можеше да ги почувства, което беше безкрайно по-лошо. Ужасен, нетърпим сърбеж обхвана кожата й, просмуквайки се в костите и кръвта й като киселина. Те се разливаха като локви, сгъстяваха се, насищаха гробището — и пространството отвъд него - с вонята си на сяра. Сега бяха много по-едри. Сякаш целият въздух в кампуса бе замърсен с противната им воня на разложение.
- Къде е Даниел? - попита мис София. Лус осъзна, че дори библиотекарката да знае доста за миналото, изглежда, беше в неведение за сенките. Това накара Лус да се почувства ужасена и сама, отговорна за онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то.
- Не знам - каза тя, чувствайки се така, сякаш не можеше да поеме достатъчно кислород в гъстия, наситен с мирис на блато нощен въздух. Не искаше да изрече думите, за които знаеше, че ще ги приближат - твърде много - до всичко, което я караше да се страхува толкова много. Но трябваше да отиде при Даниел. - Оставих го в гробището.
Забързаха през кампуса, като заобикаляха калните участъци, останали от пороя предишния ден. Само няколко лампи светеха в спалното помещение вдясно от тях. През един от зарешетените прозорци Лус видя момиче, което едва познаваше, задълбочило се в някаква книга. Бяха в един и същи сутрешен блок занятия. Момичето беше с грубовата външност, с пиърсинг точно на преградата между двете ноздри и съвсем леко кихане, - но Лус никога не го беше чувала да говори. Нямаше представа дали това момиче беше нещастно, или се радваше на живота. В този миг Лус се запита: ако можеше да си смени мястото с това момиче - на което никога не му се беше налагало да се тревожи за минали животи, или апокалиптични сенки, или за смъртта на две невинни момчета заради нея - щеше ли да го направи?
Пред очите й се появи лицето на Даниел - окъпано във виолетова светлина, каквото беше, когато я отнесе вкъщи тази сутрин. Блестящата му златна коса. Нежните му, разбиращи очи. Начинът, по който едно докосване на устните му я пренасяше далече от всякаква тъмнина. За него беше готова да изстрада всичко това, и повече.
Само ако знаеше още колко много има.
Тя и мис София подтичваха напред, покрай скърцащите редове със седалки, обрамчващи училищния двор, после покрай футболното игрище. Мис София наистина се поддържаше във форма. Лус щеше да се разтревожи заради темпото им, ако жената не беше на няколко крачки пред нея.
Лус влачеше крака. Страхът й да се изправи пред сенките беше като насрещен вятър с ураганна сила, който я забавяше. И въпреки това тя упорито продължаваше. Силно гадене й подсказа, че едва беше зърнала какво могат да постигнат тъмните същества.
При портите на гробището те спряха. Лус трепереше, обвила ръце около тялото си в напразен опит да го скрие. Едно момиче стоеше с гръб към тях, взирайки се в гробището отдолу.
- Пен! - повика я Лус, безкрайно радостна, че вижда приятелката си.
Когато Пен се обърна към тях, лицето й беше пепеляво. Носеше черно яке от плътна материя, въпреки горещината, а очилата й се замъгляваха от влагата. Трепереше точно толкова силно, колкото и Лус.
Лус ахна:
- Какво се е случило?
- Тъкмо идвах да те търся - каза Пен, - и тогава една групичка от другите деца затича насам. Отидоха там долу. - Тя посочи към портите. - Но аз не м-м-можах.
20. Паднали ангели
- Какво има? - попита Лус. - Какво има там долу?
Но още докато питаше, се досети за едно нещо, което беше там долу, едно нещо, което Пен никога нямаше да е в състояние да види. Сгъстяващата се черна сянка примамваше към себе си Лус, единствено Лус.
Пен мигаше бързо. Изглеждаше ужасена.
- Не знам - каза тя накрая. - Отначало помислих, че са фойерверки. Но така и нищо не стигна до небето. - Тя потръпна. - Ще се случи нещо лошо. Не знам какво.
Лус си пое дъх и се закашля от дълбоко вдишаната сяра.
- Как, Пен? Откъде знаеш?
Ръката на Пен потрепери, когато посочи в дълбоката падина в средата на гробището.