Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Виждаш ли това? - каза тя. - Нещо потрепва там долу.
Погребаната война
Лус хвърли поглед към потрепващата светлина в началото на гробището и затича с всичка сила към нея. Профуча надолу покрай разбитите надгробни камъни, оставяйки Пен и мис София далече назад. Не я беше грижа, че острите, извиващи се клони на вечнозелените дървета дращеха ръцете и лицето й, докато тичаше, или че туфи от дълбоко вкоренени плевели препъваха краката й.
Трябваше да стигне там долу.
Чезнещата тъничка резка на полумесеца светеше съвсем слабо, но имаше и друг източник на светлина - тя идваше от задната част на гробището. Нейната цел. Приличаше на чудо-вищна, носеща безброй облаци гръмотевична буря. Само дето се случваше на земята.
Осъзна, че сенките я бяха предупреждавали - вече от дни. Сега мрачното им представление се беше превърнало в нещо, което дори Пен можеше да види. А останалите ученици, които бяха побягнали напред, сигурно също го бяха забелязали. Лус не знаеше какво може да означава това. Само че, ако Даниел беше там долу при тези зловещи потрепващи светлини... тя беше виновна за всичко.
Дробовете й горяха, но образът на Даниел, застанал под прасковените дървета, я тласкаше напред. Нямаше да спре, докато не го намереше - защото и без друго беше тръгнала да го намери, да тикне книгата под носа му и да извика, че му е повярвала, че една частица от нея му е вярвала през цялото време, но е била прекалено уплашена, за да приеме необяснимото им минало. Щеше да му каже, че не смята да позволи на страха да я отблъсне, не и този път, вече не. Защото знаеше нещо, разбираше нещо, чието сглобяване й бе отнело твърде много време. Нещо налудничаво и странно, което правеше миналите им съвместни преживявания едновременно по-прав-доподобни и по-невероятни. Знаеше кой - не, какво - беше Даниел. Част от нея беше стигнала сама до това осъзнаване -че можеше да е живяла преди и да го е обичала преди. Само че не беше разбирала какво означаваше, до какво водеше в крайна сметка всичко това - привличането, което изпитваше към него, сънищата й - досега.
Но нищо от това нямаше значение, ако не успееше да слезе там долу навреме, за да намери някакъв начин да отблъсне сенките. Нищо от това нямаше значение, ако те стигнеха до Даниел, преди нея. Тя събаряше стръмните редове от увивни растения, но котловината в средата на гробището още беше толкова далече.
Зад нея се чу глух тропот на стъпки. После - пронизителен глас.
- Пениуедър! - Беше мис София. Тя настигаше Лус, викайки през рамо към Пен, която - забеляза Лус - внимателно се опитваше да прескочи един повален надгробен камък. - Ама че си мудна!
- Не! - изкрещя Лус. - Пен, мис София, не слизайте тук! -Не искаше да бъде отговорна за това, че е изпречила някой друг на пътя на сенките.
Мис София стоеше застинала върху един прекатурен бял надгробен камък и се взираше нагоре към небето, сякаш изобщо не беше чула Лус. Вдигна тънките си ръце във въздуха, сякаш за да се защити. Лус примижа в нощта и си пое дъх през зъби. Нещо се движеше към тях, нахлувайки заедно с порива на мразовития вятър.
Отначало си помисли, че са сенките, но това беше нещо раз-лично и по-страховито, като назъбен, неравен воал, осеян с тъмни дупки, които позволяваха през тях да проникнат мънички точици небе. Тази сянка се състоеше от милион мънички черни парченца. Буйна, пърхаща буря от мрак, разстилащ се във всички посоки.
- Скакалци! - изпищя Пен.
Лус потръпна. Гъстият рояк още беше далече, но плътният звук от блъскането на крилете се усилваше с всяка изминала секунда. Като удрянето на хиляди птичи криле. Като враждебна стремително нахлуваща тъмнина, обхващаща бързо земята. Идваше. Щеше да се нахвърли върху нея, може би върху всички тях, тази вечер.
- Това не е добре! - гръмко нареждаше мис София към небето. - Предполага се, че в нещата трябва да има някакъв ред!
Пен спря запъхтяна до Лус и двете се спогледаха объркано. По горната устна на Пен бяха избили мънистени капчици пот, а лилавите й очила непрекъснато се плъзгаха надолу заради влажната горещина.
- Тя започва да губи контрол - прошепна Пену като посочи рязко с палец към мис София.
- Не. - Лус поклати глава. - Тя е наясно с някои неща. А ако мис София е уплашена, ти не бива да си тук, Пен.
- Аз ли? - попита Пен, объркана, вероятно защото още от първия ден в училище именно тя беше тази, която наставляваше Лус. - Не мисля, че която и да е от нас би трябвало да е тук.
Лус изпита внезапна болка в гърдите, подобна на онази, която беше почувствала, когато трябваше да се сбогува с Кали. Извърна поглед от Пен. Сега между тях имаше разцепление, дълбоко разделение, което ги отделяше една от друга, сякаш прерязвайки пространството между тях с нож, заради миналото на Лус. Беше й омразна мисълта да го признае, да насочи и вниманието на Пен към него, но знаеше, че щеше да е по-добре, по-безопасно, ако пътищата им се разделят.