Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Знаеш ли, Настя, тръгна си точно навреме — неочаквано заяви Сергей. — И без това ще стане невъзможно да се работи.
— Защо? — не разбра Настя. — Ръководството ли пречи?
— То ръководството винаги пречи — въздъхна той, — ама и тази реформа, дяволите я взели.
— А, за това говориш, значи…
— Ами да. Не, не смятам да обсъждам с тебе самата реформа, макар че според мен е безумна, но това не е моя работа. Друга ми е мисълта: кой и как ще разкрива престъпленията след реформирането? Нали отново ще променят всичко, ще измислят нови структури, ще им дадат нови пълномощия, а пълномощията са…
— Информация — подзе Настя. — Прав си, Серьожа, ще се изтормозите да търсите кой каква информация има и как да я получавате.
— Точно за това говоря. Защото през последните десет години не правят нищо друго, освен да ни реформират и информационните потоци се разрушиха окончателно. Защото как ни учеха нас? Всеки тип престъпление има свой алгоритъм на разкриване, тоест по същество — определен алгоритъм за събиране на информация. Като „Отче наш“ знаехме къде да тичаме и кого за какво да попитаме. А сега какво ще стане? Информационните потоци са други, следователно трябва да се разработват нови алгоритми и всички да се обучават наново. Кой ще се занимава с това?
— Никой — тъжно констатира Настя. — За сметка на това в съответствие с реформата от вас няма да искат показатели на разкриваемостта.
— Да, бе, чакай ти! Ще измислят нещо друго, за да ни секат главите.
Зарубин беше настроен песимистично и дори третата чашка кафе не подобри настроението му.
— С една дума, Каменская, иде време, когато всички ще гризнем дървото — каза той унило. — Дали да не тръгвам за работа?
Тя погледна часовника и кимна.
— Май е време. И аз вече трябва да се приготвям.
— Ами да — отново захленчи Сергей, — едни на работа, а други на театър. Някои хора умеят да се уреждат.
— Искаш ли да се сменим? — предложи Настя. — Ти върви вместо мен в театъра, а аз ще си остана вкъщи. Това, между другото, е твоя работа, която ти много ловко прехвърли на мен.
— В театъра ли? — здравата се стресна Зарубин. — А, не, ще прощаваш, приятелко. Страх ме е от тях.
Настя се засмя.
— Както винаги, ако един мъж се страхува от някого, пращай там жена. Добре, пий си кафето, аз отивам да се облека.
Излязоха от блока заедно, качиха се в колите си и всеки пое по своя път.
И отново се заредиха срещи и разговори. Настя и Антон имаха списък с всички служители в театър „Нова Москва“, от който постепенно зачеркваха имената на хората, с които бяха се срещнали и разговаряли. С всеки изминал ден усещане за безсмисленост и безнадеждност на работата, която се опитваха да свършат с Антон, все повече обземаше Настя. Клюки, разкази за някакви дребни конфликти и обиди или уверения, че никой не би посегнал на Лев Алексеевич — това беше целият резултат от тяхната монотонна и еднообразна дейност.
Настя се улови, че след вчерашния разговор със Сергей Зарубин съвсем бе престанала да реагира на телефона в ръцете на Сташис. Щом той е загубил толкова много близки хора, страхът му за децата и желанието му постоянно да бъде в течение къде са и какво става с тях са напълно обясними. В един момент дори й стана неудобно, че принуждава Антон да виси в театъра до късно вечер. Вярно, оперативната работа не предполага нормиран работен ден и ако се занимаваше с други престъпления, той едва ли би си тръгвал за вкъщи в шест часа, няма такива възможности. Но едно е, когато причината е някъде там, встрани, и съвсем друго — когато лично ти задържаш човека. Настя опита да се поправи и в шест и половина предложи на Антон да приключат за деня.
— Вие тръгвайте — каза тя, — имате деца вкъщи. А аз ще почовъркам тук сама, няма закъде да бързам.
Антон я погледна внимателно и на Настя се стори, че той се бе канил да се усмихне, но в последния момент се бе отказал.
— Вчера сте се видели със Сергей Кузмич — каза като въпрос или пък като извод Сташис.
— И тази сутрин пак — кимна Настя. — Следва ли нещо от това?
— От това следва, че явно сте били информирана за моята ситуация. Прав ли съм?
— Откъде ви хрумна това?
— Стори ми се, че сте започнали да ме съжалявате. Не е ли така?
Настя сви рамене и се извърна, но после се овладя и го погледна право в очите.
— Да, Зарубин ми разказа за вас. И какво лошо има, ако си тръгнете и прекарате времето си със своите деца? Стори ми се, че ме упреквате за нещо, Антон. Да, попитах Сергей Кузмич за вас, но това е напълно естествено, всеки човек се старае да научи повече за хората, с които контактува ежедневно. Нима вие бихте постъпили другояче?