Смъртта като изкуство

— Няма абсолютно нищо ли?

— Чист е. Това момче, Боб, наистина е наркоманче и скубе пари от момичето, това правилно си го преценила. Но със сигурност няма нищо общо с покушението.

— Добре — въздъхна Настя, — две версии по-малко, олеква ни работата. Но твоя богаташ Вавилов си го бива. Никога няма да повярвам, че не е знаел за дъщерята на Богомолов и нейното приятелче. Обаче, доколкото разбирам, не ти е казал и думичка. Не ти е казал, нали?

— Каза ми — призна Зарубин. — Вчера, когато го притиснах до стената. Дори ми разказа и как Богомолов изритал този Боб по стълбите, за малко да се сбият. Вече наострих уши като хрътка и потривах доволно ръце, защото всичко сочи към Горохов, но момчетата тъкмо бяха завършили проверката и казаха: не е той. Даже ми стана мъчно.

— Домъчняло му било — сопна се Настя. — А на твоя Вавилон не му ли фрасна един, задето е крил информация? Изобщо не разбирам къде му е умът на този човек: плаща толкова пари за резултат и при това крие информация, която може да бъде важна. Или бизнесмените имат някакъв особен ум?

— Я зарежи — махна с ръка Сергей, — не си хаби нервните клетки. Идиотите с лопата да ги ринеш.

— Кой още остана? Гардеробиерката Гункина?

— Тя, милата — кимна Зарубин. — Препечените филийки свършиха ли? Няма ли още?

Подносът, само преди няколко минути пълен с топли сандвичи с кашкавал, салам и домати, незнайно защо стоеше насред масата абсолютно празен.

— Да направя още? — предложи Чистяков. — Само че ще трябва да почакаш да се изпекат, кашкавалът трябва да се разтопи.

— Нищо — великодушно кимна оперативният работник, — ще почакам. Направи.

Алексей започна да реже бял хляб, салам, кашкавал и домати, а Настя донесе от антрето чантата си, извади бележника и зачеркна от списъка двете имена. Освен Гункина в този списък оставаше Артьом Лесогоров.

— А нещо за Лесогоров? — попита тя. — Забрави ли го?

Зарубин погледна резенчетата домати и преглътна.

— Нямам време, Настя, ей богу, нямам. Вчера ни стовариха две огнестрелни убийства, тъкмо ти си беше излязла — и после цял ден съм обикалял града. И момчетата са натоварени до гуша. Не се притеснявай, ще го огледаме твоя журналист, ако не днес — след седмица, няма къде да се дене. Ей, професоре, докога ще се мотаеш там?

— Още малко — отвърна Алексей, — ще потърпиш. Така, приятели, вие тук наглеждайте фурната, а аз отивам да се обличам, време ми е за работа.

След двайсет минути Чистяков тръгна, до този момент топлите сандвичи не само се опекоха, но и се оказаха унищожени от изгладнелия детектив, тогава Настя наля по втора чашка кафе.