Смъртта като изкуство

— Владимир Игоревич, спектакъла ли гледате? — попита Семаков.

— Не, чакам гости, трябва да дойдат едни хора от кметството — поясни Бережной и свали очилата си за четене.

— Да гледат спектакъла ли? — уплаши се администраторът. — Защо не сте ми казали? В ложата на дирекцията съм настанил…

— Не, не ги интересува спектакълът, искаха да проверят заявката ми за ремонтните работи… Но вече минава седем, сигурно няма да дойдат. Искате ли кафе?

— Благодаря, няма да откажа. Владимир Игоревич, исках да ви попитам за новата пиеса: проясни ли се нещо? Определена ли е дата за премиерата, поне приблизително? Защото трябва да подготвям и поръчвам анонсите и програмките, брошурите, да напиша анотация за „Театрален афиш“.

— Къде ти! — горестно махна с ръка Бережной, после стана и тръгна да прави кафе. — Нищо не помръдва. Сеня се изтрепва, старае се да раздвижи работата, но пиесата е толкова сурова… Просто не мога да си представя как ще се оправят. Вярно, Сеня много се старае и откак започна сам да води репетициите, някаква надежда има. Но ако Лев Алексеевич се върне скоро и отново се заеме с „Правосъдие“, дори не мога да си представя кога ще видим края на тази епопея.

Наложи се леко да повиши глас, за да надвика шума на кафемелачката.

— И тоя автор, Лесогоров — продължи директорът. — Написал глупост, не може да я поправи бързо и качествено, иска да угоди на всички, който каквито поправки предложи — втурва се да променя, на другия ден носи нов текст и всички роли трябва да се учат наново. Е, не всички, разбира се, само каквото е поправил, но нали това спъва работата. Изобщо, пълна бъркотия.

— А не може ли някак да го… — Семаков направи изразителен жест, като че изтикваше някого от кабинета. — Да се махне изобщо, да не се мотае в краката ни. Семьон Борисович би могъл сам да пренапише пиесата, би го направил бързо и добре. Може да се поставят две имена на афиша — и всички ще са доволни.

— Ох, Валерий Андреевич — постави Бережной пред администратора изящна чашка с гореща ароматна напитка, — от вашите уста — в божиите уши. Най-розовата мечта на Сеня е да се отърве от автора. Честно ви признавам, и моята. Той пречи на всички ни тук — и на творческата част, и на дирекцията. Само обикаля, наднича, души, разпитва. Не обичам журналистите, само неприятности от тях. Но как да го изгониш? Тръгне ли си, няма да има пари. Защото в договора ни пише, че театърът получава първия транш за финансиране на самата постановка на „Правосъдие“, а втория — след премиерата — за развитието ни. И вторият транш е три пъти по-голям от първия. Представяте ли си какви спектакли ще можем да поставим с тези пари? И какви ремонти да направим? Защото не става дума за копейки, а за милиони! Ако Лесогоров си тръгне, той ще си тръгне заедно с парите, а като директор не мога да позволя това. Виж, ако се случи нещо форсмажорно, друга работа, но така…