Смъртта като изкуство

— Разбирам, че сигурно хиляди пъти са ви задавали този въпрос — подзе тя отдалече.

— Искате да попитате защо съм приел помощта на Елвира и не ме ли дразни тази ситуация?

— Да, именно това исках да ви попитам.

— Не ме дразни — стана Антон от фотьойла и се разходи из кабинета. — И тук има две обстоятелства. Първото: нямах друг изход. Не искам да сметнете това за напомняне за възрастта ви, но във вашето поколение сигурно е имало много хора, които са обичали работата си и не са искали да се занимават с нищо друго. Днес тези хора са много по-малко, във всеки случай при нас, в милицията. Смятайте, че съм изкопаемо, музеен експонат. Но аз не исках да сменям работата си, а е невъзможно да съчетаеш работата в криминалната милиция с възпитанието на малки деца без външна помощ. Опитах, да не си помислите, че веднага се предадох. Пробвах се. И не успях. Не се получи. В този смисъл Елвира се оказа моето спасение. И второ: това беше нужно и продължава да бъде нужно на самата Елвира. Тя се чувства виновна за това, което извърши съпругът й. Боли я душата за моите деца, страда, измъчва се. И ми предложи помощта си от чисто сърце. Защо тогава да не приема тази помощ? Тя ми помага да отглеждам децата си, аз й помагам да си върне душевното спокойствие.

— Не сте ли мислили какво ще стане, ако тя реши да се омъжи? — предпазливо попита Настя. — Показахте ми нейната снимка, вашата Елвира е много красива жена и сигурно би имала много кандидати, още повече че както разбирам, далеч не е бедна. Какво ще правите тогава?

Антон разпери ръце и тежко въздъхна.

— Нямам представа. Всеки ден съм в очакване, че може да се случи нещо такова. Нямам пари за платена бавачка.

— На колко години е вашата Елвира?

— На трийсет и пет. Разбирам защо питате: време й е да си има собствени деца, възрастта й отива към критичната. Ако тя реши да напусне работата си при нас, ще приема това като поредното обстоятелство в моя объркан живот. Но при всяко положение аз трябва да приема живота си такъв, какъвто е, нали живот не се предлага в магазина и не мога да кажа: не ми харесва, тоя ми дойде до гуша, завийте ми някой друг, по-симпатичен, по-весел, по-лек. Ако се случи — значи ще се случи, тогава ще му мисля. Здравомислещ човек съм, Анастасия Павловна, разбирам, че трябва да изкарам така поне още десет години, докато Стьопка навърши четиринайсет, макар че четиринайсет години е лоша възраст, с момчетата трябва много да се внимава, така че по-добре Елвира да работи при мен още петнайсетина години. Аз обаче съм наясно, че това е невъзможно. Човек не може да изпитва чувство на вина цели петнайсет години. Дори тя да не мисли да се омъжва, просто ще й омръзне да работи безплатно заради чужди деца и абсолютно чужд мъж. Вярно, тя много обича децата ми, много е привързана към тях, но колко могат да траят тази любов и привързаност?