Смъртта като изкуство

Оказа се обаче, че не може да заспива без алкохол. В среднощната тишина започнаха да го преследват звуци, които не бе чувал в реалния живот: стоновете на неговия умиращ баща, ужасяващият писък на сестра му, придружил падането й от единайсетия етаж, предсмъртните хрипове на майка му. В действителност баща му не бе стенал, просто бе паднал и Антон бе чул само шума от падналото на пода тяло. Баща му беше в безсъзнание и повече не издаде нито звук. А когато се бяха случили нещастията със сестра му и майка му, Антон дори не си беше вкъщи. Но звуците го преследваха, те се раждаха някъде под тавана и настойчиво нахлуваха в ушите, в главата, пронизваха цялото му тяло.

Занизаха се безсънни нощи. Тоест това не беше точно безсъние, защото уж му се спеше, но не можеше да заспи. И тогава дойдоха книгите. Отначало книгите, които бяха вкъщи, но Антон отдавна бе изчел от край до край домашната библиотека, не твърде богата, а за купуване на книги стипендията, тържествено наричана „издръжка“, не стигаше. На помощ се притекоха съседите, които изпитваха съчувствие и изобщо добри чувства към момчето и не се намесваха, докато в жилището му ставаха непрестанни гуляи, но когато настъпи тишина, веднага подадоха ръка на Антон. Съседите бяха семейство, близко до изкуството, той — театрален критик, тя — журналистка от отдел за култура в многотиражно издание. И имаха огромна библиотека. Антон вземаше по няколко книги наведнъж и ги изгълтваше на един дъх, безредно, всички наред, само и само да има с какво да се занимава нощем и да не чува онези страшни звуци. След време започна да ходи у съседите не само за книги, но и просто така, отбиваше се след университета, сядаше в един ъгъл, вадеше учебниците и конспектите си и учеше: да остава в празните стаи на собственото си жилище все още беше потискащо за него. Веднъж му попадна книгата на Михаил Чехов „Пътят на актьора“ и Антон я прочете с неочаквано любопитство. Особено го привлече учението за атмосферата, която сама поражда определени постъпки у хората, и разсъжденията на Чехов за Куприн, когото още младият по онова време актьор видял случайно в разюздана пиянска компания. „Цялата компания правеше зловещо и тягостно впечатление. В централната фигура разпознах А. И. Куприн. Но каква разлика между него и заобикалящите го хора! Не знам какво е изживявал Куприн, какво е карало лицето му да се разкривява от болка и злоба, ала знаех, че за него това е било сериозно, дълбоко и истинско.“ Тогава Антон остана поразен от готовността на младежа да разбере и да открие разликите, а не повърхностно да смесва всички присъстващи в една безлика маса.