Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— А не сте ли мислили…
Настя се запъна, търсейки подходящи думи. Това, което искаше да попита, беше абсолютно нетактично. Но много й се искаше да попита.
— Вие и Елвира…
— А — засмя се Антон, — разбрах. Искате да попитате не съм ли мислил да се оженя за нея? Отговарям: не. Не съм мислил. Елвира е много красива и много добра, обича децата ми, но за нея аз не съм мъж, точно както за мен тя не е жена. Във всеки случай през двете години, откакто се познаваме, нито веднъж не съм я поглеждал с мъжки интерес.
— Но защо? — полюбопитства Настя. — Казахте, че тя е красива и добра. Защо не?
— Просто защото Елвира не е жена за мен. Да, тя е чудесна, достойна е във всяко отношение и между другото, прекрасна домакиня. Но не е жената за мен. На мен ми е нужна друга. Ако се оженя за Елвира, за децата това би било най-добрият изход. Но не и за мен. Естествено, за нея също. За какво съм й аз? Един сиромах милиционер с две деца, при това по-млад от нея със седем години. Има къде-къде по-добри партии. Отговорих ли на въпроса ви?
— Благодаря, Антон.
— За какво?
— За искреността ви. И ми простете, че си напъхах носа където не ми е работа, но наистина много ми се искаше да ви разбера. Значи, категорично отказвате да си тръгнете сега?
— Категорично. Вкъщи е Елвира, нямам за какво да се безпокоя. Какво имаме по план за тази вечер?
— Имаме… — прелисти бележника си Настя, — за днес сме планирали озвучителите и осветителите, които не бяха тук в понеделник и които работят по днешния спектакъл. Между другото, спектакълът всеки момент ще започне, така че след петнайсетина минути можем да започнем да ги дебнем. Знаете ли, Антон, не мога и не мога да свикна, че техническият прогрес се е добрал и до театъра. Добре си спомням театъра от моето детство и от младостта ми, тогава имаше осветителска ложа, в нея седяха специални хора и ръчно насочваха прожекторите към различни части от сцената. А сега всичко е вкарано в компютър и се управлява автоматично. Вие не можете да разберете моето удивление, вие сте дете на прогреса.
— Може и така да е — съгласи се Антон, — но и за мен беше шок, когато отидохме в будката на Ала Михайловна, осветителката, а тя седеше там и решаваше кръстословици, докато прожекторите се движеха сами. Честно казано, смаях се. И в този момент ви разбрах.
— В какъв смисъл?
— Вие от самото начало непрекъснато се съмнявахте, че ще можете да проумеете театъра, а аз не разбирах от какво се страхувате и какво толкова сложно има тук. А в онзи момент разбрах. Сякаш нещо буквално ме тресна по главата. Освен това ме убива жаргонът им, когато театралите разговарят помежду си, и думичка не разбирам.
Да, за жаргона Антон е прав, това смущаваше и Настя. Между другото, самият Антон, доколкото тя бе успяла да забележи, кой знае защо, не използва професионалния жаргон на детективите. Нито веднъж през всичките дни, през които работиха заедно, Настя не го чу да нарича изнасилените „износени“, хвърлилите се или хвърлените от високо „парашутисти“, намерените под разтопения сняг трупове „кокичета“, а малолетните престъпници — „недоносчета“. И Серьожа Зарубин беше забелязал тази негова особеност. Защо пък да не попита?
— Привърженик съм на марксистко-ленинската философия — през смях обясни оперативният работник. — Нали си спомняте: битието определя съзнанието? Използвам изразите, приети в нашата професионална среда, но само ако не засягат човека. И аз като всички наричам пистолета „ютия“ и тичам да си „взема тапията“, но никога не бих нарекъл ареста „маймунарник“, защото в него се намират хора, живи хора и към тях трябва да се отнасяме като към хора, а не като към маймуни. Нали ненапразно хората казват: както наречеш кораба, така ще заплува. Ако наричаме хората, още повече отишлите си от този свят, с пренебрежителни изрази, много скоро и отношението ни към тях ще стане пренебрежително, а това аз не мога да приема. Всеки човек е цял един свят, неповторим и уникален, дори ако този човек е извършил престъпление. Не казвам, че трябва да съжаляваме престъпниците, но ако започнем да се отнасяме към тях като към боклук, много скоро подобно отношение ще се оформи и към потърпевшите и ще престанем да им съчувстваме, а после ще започнем да гледаме по този начин и на колегите си, и на съседите, и на членовете на собственото си семейство. Само да започнеш — и вече не можеш да спреш. Знаете ли какво се случи с моята сестра?