Смъртта като изкуство

Тя се постара да ускори крачка, без при това да шуми, но когато стигна до пушалнята, там вече нямаше никого. Настя дръпна вратата към служебния коридор и бързо се огледа. По продължението на коридора се намираха кабинети, някои с табелки, някои без, тя вече знаеше, че това са помещенията на счетоводството, на юриста, на „Личен състав“, на завеждащата трупата, на пожарната охрана, служебните тоалетни… По коридора вървяха хора, някои — с документи в ръце, някои — със сценични костюми. Кой от тях току-що бе разговарял по телефона? Или този неизвестен мъж изобщо не беше сред тях? Може да е влязъл в един от кабинетите? Или да се е скрил зад вратата, която водеше към сцената? Или да е свърнал от този коридор към другото стълбище? А може да е бил някой зрител, който добре познава разположението на помещенията в театъра и е осведомен за вратата между фоайето и служебната част на зданието, която никога не се охранява от разпоредителите? Просто някой от зрителите, който по време на антракта е излязъл да изпуши цигара и се е обадил по своя работа, която няма никакво отношение към покушението срещу художествения ръководител Богомолов? Защо не е отишъл в пушалнята за зрители? Защото тук е по-близо. Или защото е дошъл в театъра не „от улицата“, а е бил поканен от някой служител, съблякъл се е в кабинета му и знае за тази служебна пушалня, но не и за зрителската. Може да има много причини.

Но със същия успех можеше да се окаже, че е бил човек, свързан с престъплението. Настя не позна гласа му, но това не беше чудно при големия брой хора, с които бе разговаряла през последните дни. И изобщо не беше ясно с кого разговаряше този неизвестен — с мъж или с жена.

„Вече съм стара и бавна — кореше се Настя, след като се върна в пушалнята и извади цигарите. — Не успях да го видя. Време ми е за бунището. Ако с мен беше Антон, всичко щеше да бъде различно, като куршум щеше да излети надолу.“

Развали й се настроението, дори не й се работеше вече.