Кралят на казиното

— Моите съболезнования, Андрей Зосимович и Клавдия Владимировна — чу Турецки гласа на Лариса Ивановна.

И в следващия миг тишината на гробищата внезапно бе нарушена от нечовешки сърцераздирателен писък.

— Проклета да сиии! Вещицааа!

Андрей Зосимович се втурна към жена си, прегърна я и започна да й шепне нещо успокоително, като я поведе по алеята към изхода. Стрелникова застина неподвижно като ударена от гръм. Турецки се забърза след двамата старци, по някое време се обърна назад и видя, че при Лариса е дошъл Саргачов.

— Извинете — спря Турецки родителите на Андрей. — Съзнавам, че моментът е съвсем неподходящ, но моля да ме разберете. Името ми е Турецки. Аз водя следствието за убийството на вашия син.

— Чуваш ли, Андрюша?! Убили са го!

— Вашите документи! — изкомандва по армейски Андрей Зосимович.

— Моля, заповядайте.

След като прочете служебната му карта, Андрей Зосимович каза:

— Трябва да поговорим с вас.

— Тук е телефонът ми и адресът на прокуратурата — подаде му визитката си следователят. — Можете да ме търсите по всяко време.

— Не, трябва да говорим още днес. С кола ли сте?

— Да.

— Да тръгваме тогава, живеем наблизо.

— Нима не сте отседнали в апартамента на сина си?

— Имаме си свое жилище — малко сухо отговори Андрей Зосимович.

Докато настаняваше родителите на Андрей в колата, Турецки видя с крайчеца на окото си, че Саргачов и Лариса Ивановна излизат от вратата на гробищата. Вероятно и Саргачов го беше забелязал.

Апартаментът на Василиеви се намираше в стара къща, строена още през миналия век. Той се състоеше от две малки стаи и просторно антре. Таваните бяха високи, гипсови, прозорците — широки, а навсякъде бе постлано с протрити стари килими.

В по-голямата стая бе сервирана траурна трапеза. Посрещна ги възрастна жена, сестра на Клавдия Владимировна.

— Ние живеем на село, във Владимирска област — поясни Клавдия Владимировна, — а тук Феня е стопанката.

— Заповядайте — покани госта си Андрей Зосимович. — Нека да поменем нашия Андрюша.

Сестрите се прегърнаха и заплакаха.

— Хайде, стига вече, оплакахте го — строго каза Андрей Зосимович и вдигна чаша. — Светла ти памет, сине!

На масата бе сложен портретът на Андрей в траурна рамка.

— Светла му памет! — каза и Турецки, взирайки се в красивото младежко лице на покойния.

Сестрите отново си поплакаха, припомняйки си разни случки с Андрюша, колко добър, умен и отзивчив е бил, как е бил готов да свали и ризата от гърба си за приятелите, колко добре се е учил и колко способно момче с бъдеще е бил.

— Я идете да си поплачете в другата стая — прекъсна спомените им Андрей Зосимович. А когато двете жени излязоха, впери строг поглед в Турецки. — Трябва да знам с какво се е занимавал синът ми и ако може — подробности за неговата смърт.