Кодът на Атлантида [bg]

Лесли влезе и се огледа. Погледът й спря върху компютъра.

— Работиш — каза тя.

— Да. — Лурдс затвори вратата и заключи. Макар и в петзвезден хотел, появата на убиец в стаята посред нощ щеше да е смущаваща. Пък и смъртоносна.

— Справяш ли се?

— Още не зная. Разчитането на езици, особено когато разполагаш с толкова малко информация, е мъчна работа.

— Мислиш ли, че Диоп знае какво говори? За барабана?

— Надявам се. — Лурдс седна на канапето и се загледа в младата жена. Опита се да мисли за работа. Твърде лесно си спомни как я беше държал гола в ръцете си.

Лесли закрачи напред-назад.

— Шефовете ме притискат здравата. Искат да получат нещо повече.

— Нямаме какво да им кажем.

— Мога да изгубя работата си.

— Разбирам. Ако искаш да отървеш компанията от мен и да обявиш всичко това за загуба, ще те разбера. Имам малко спестени пари. Мога да продължа известно време.

Тя спря да крачи и впери поглед в него.

— Би го направил, нали?

— Да.

— Защо? Заради смъртта на Юлия Хапаева ли?

— Отчасти, макар това да е по-скоро работа на полицията, отколкото на един професор по лингвистика. Но бих се радвал да дам на полицията всичко необходимо, за да тикнат убийците на Юлия зад решетките.

— Наташа не иска да ги тикне точно там.

— Да, така е.

— Ще ни навлече беля.

— Доколкото си спомням, тя е далеч по-добра в това да ни измъква от бели — каза Лурдс.