Кодът на Атлантида [bg]

Но дори и тогава няма да узнаем техните имена — помисли си Себастиан.

Загубата беше огромна. Някъде в дълбините на погребалната зала или в пещерите след нея (ако съществуваха) може би имаше книга, в която се изброяваха всички покойници. А може би към имената вървяха дори кратки биографии.

Вие ли сте истинските синове и дъщери на Адам и Ева? Наистина ли сте последните, живели в Едемската градина? Наистина ли сте вкусили безсмъртието само за да бъдете лишени от него, защото сте станали прекалено дръзки пред бог?

Докато се взираше в мрака на наводнената пещера, Себастиан си спомни всички стари разкази от Битие. Като дете си беше представял какво е да вървиш след бог и да виждаш с очите си всички чудеса, създадени от него.

На илюстрациите в детската му Библия се виждаха гъсти и буйни гори, пълни с животни, които не изпитваха страх от Адам. Той ходеше свободно сред тях и им даваше имена.

Бог му бе дал и Ева, за да бъде негова жена. И тя бе прилъгана от Сатаната в образа на змия и беше яла от Дървото на познаването на доброто и злото.

Когато открил, че са извършили единственото, което им беше забранено, бог ги прогонил от градината и сложил херувим с огнен меч да пази входа й.

Дали херувимът е все още там?

Въпросът не даваше покой на Себастиан. Ако това наистина беше Едемската градина, както смяташе папа Инокентий XIV, какво можеше да стори той, щом бог е затворил пътя?

Поклати глава. Самото задаване на този въпрос бе светотатство. Ако бог е препречил пътя, значи той щеше да си остане препречен. И нямаше как да се премине.

— Отец Себастиан.

Разпозна името си сред гръмовния трясък на големите машини около себе си и се обърна. Един от младите мъже от инженерния екип стоеше пред него.

— Да?

— Трябва да си я сложите, отче. — Младежът посочи каската, която Себастиан държеше в ръцете си.

— Разбира се. Прав сте. Просто си мислех за бог. Никога не заставам пред него с шапка на глава. — Себастиан си сложи каската.

— Може би ще е по-добре да мислите за него на по-безопасно място.

Себастиан кимна, но не каза нищо. Младежът продължи по пътя си. След малко Себастиан отново се върна към наводнената пещера.

Още малко. Може би оставаха само дни преди да могат да влязат отново в залата. Честно казано, не знаеше дали да очаква това с нетърпение или да се страхува.