Кодът на Атлантида [bg]

Шофьорът спря джипа в центъра на селото. Момиченце на не повече от четири или пет годинки се отдели от майка си и изтича с викове, за да привлече вниманието на баща си.

— Виждате ли? — тихо рече Диоп. — Ето какво ще изпуснете, ако не създадете семейство.

— Все още ми е рано — отвърна Лурдс. — Не съм изживял детството си.

Очите на Диоп проблеснаха.

— Не. И подозирам, че няма и да излезете от него. Ще влизате от едно приключение в друго и те ще отвличат вниманието ви.

Лурдс си помисли за Александрийската библиотека. Все още се надяваше, че не всички нейни книги и свитъци са изгубени. Искаше да ги открие. Може би именно това желание нямаше да му дава покой през целия му живот.

Слезе от колата, схванат и натъртен. Знаеше, че това се дължеше както на спалния чувал, така и на любовните игри с Лесли. Май беше малко остарял за упражнения на гола земя.

Мъжете, жените и децата от селото ги наобиколиха развълнувано. Заговориха на няколко диалекта, мъчейки се да намерят общ език с новодошлите. Накрая разпознаха английския, но имаха само основни познания по този език.

Въпреки това се оправяха с него много по-добре, отколкото средностатистическият англоезичен турист би се справил с наречието йоруба.

Лурдс обаче не беше средностатистически англоезичен.

Бъбреше леко и непринудено с тях на родния им език. Макар да бяха минали години, откакто го беше ползвал за последен път, думите се завръщаха почти несъзнателно. Винаги беше знаел, че има талант за езици. Не само ги овладяваше бързо, но и ги възстановяваше светкавично, когато отново имаше нужда от тях — без значение колко време бе минало от последния път, когато ги беше използвал.

Селяните напразно се опитаха да опознаят Наташа. Тя кимаше и се усмихваше на многобройните им въпроси, но вниманието й беше насочено към гората наоколо. Ловната карабина висеше на рамото й, а пистолетите бяха на кръста й. Беше вързала дългата си коса на опашка и носеше каубойска шапка, която хвърляше сянка върху лицето й. Сини като лед слънчеви очила криеха очите й.

Изглеждаше по-опасна от всеки горски хищник.

Докато говореше със селяните, Лурдс за пореден път се зачуди колко силно се различаваше Юлия от сестра си. Но пък от друга страна, трябваше да бъде благодарен на това. Без Наташа всички те отдавна щяха да са мъртви.

Мислите му бяха прекъснати, когато тълпата се раздели, за да стори път на един възрастен мъж в жълто-кафяви къси панталони, сандали и бяла тениска. В дясната си ръка носеше тояга. Бели като памук косми покриваха главата и лицето му.

Мъжът спря пред тях.

— Томас, представям ти оба Адебайо — каза Диоп.