Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
При този увод, много прозрачно намекващ за прословутата сцена при кралския дъб, сърцата на слушателите затуптяха толкова силно, било от радост, било то тревога, че ако Сент-Енян нямаше силен и мощен глас, те биха го заглушили.
— Сигурно е, че във Фонтенбло има дриади, тъй като тук съм виждала най-красивите дъбове! — намеси се принцесата.
Произнасяйки тези думи, тя погледна към Дьо Гиш, който не можете да се оплаче, както и от предишния поглед, макар че в него личеше известна небрежност, тягостна за любещото сърце.
— Тъкмо се канех да разкажа на ваше височество именно за Фонтенбло — каза Сент-Енян, — защото дриадата, за която ще стане дума, живее в парка на замъка на негово величество.
Действието започна и сега пътят назад беше отрязан както за разказвача, така и за слушателите.
— Да ви чуем — каза принцесата, — струва ми се, вашата повест няма да е толкова интересна като народна приказка, но ще бъде занимателна като светска хроника.
— Ще започна от самото начало — каза графът. — Във Фонтенбло, в една красива хижа, живеят пастири. Единият от тях се казва Тирсис и притежава богати владения, получени като наследство от родителите. Тирсис е млад и красив и е първият пастир в околността. Можем да го наречем и крал.
Раздаде се одобрителен шепот и графът продължи:
— Силата на Тирсис се равнява на мъдростта му. По ловкост никой не може да му съперничи, особено на лов. Дали язди кон по прекрасните равнини, или ръководи игрите на послушните му пастири, винаги ти се струва, че прилича на бога Марс, който разтърсва копието си над тракийските равнини, или по точно, на Аполон, разпръскващ над земята огнени стрели.
Всеки ще се съгласи, че този алегоричен портрет на краля беше нелошо начало. Затова слушателите не останаха равнодушни и гръмко аплодираха. Не остана равнодушен и кралят, който обичаше тънките похвали, но мразеше явното подмазвачество. Сент-Енян продължаваше:
— Не само заради войнствените си игри пастирът Тирсис си беше извоювал правото да бъде крал на пастирите.
— На пастирите от Фонтенбло — каза кралят, усмихвайки се на принцесата.
— О — възкликна тя, — Фонтенбло е произволно избрано от поета. Аз бих казала, на пастирите от целия свят.
Кралят забрави ролята си на безпристрастен слушател и се поклони.
— Достойнствата на този крал на пастирите блестят особено много в обществото на красавици — продължаваше Сент-Енян сред похвален шепот. — Умът му е изтънчен, а сърцето — чисто. Той умее да прави комплименти с приятен тон. Умее да обича със скромност, която обещава на победените красавици най-приятна участ. Всичко е обкръжено с тайна и внимание. Който го е виждал и чувал, не може да не го обича. Който обича и е обичан от Тирсис, е намерил щастието.
Дьо Сент-Енян направи пауза. Кралят с удоволствие приемаше казаните комплименти и колкото и уродливо да беше представен този портрет, той особено много се харесваше на тези, които бяха искрено убедени в достойнствата на пастира Тирсис. Принцесата помоли разказвача да продължи.
— Тирсис имаше верен приятел — продължи Сент-Енян, — или по-точно, верен слуга, наречен… Аминтас.
— Обрисувайте ни този Аминтас — лукаво помоли принцесата, — вие сте такъв прекрасен художник, господин Дьо Сент-Енян…
— Принцесо…
— Моля ви, не превръщайте този беден Аминтас в жертва, аз никога няма да ви простя това, графе!
— Принцесо, Аминтас е достатъчно дребен в сравнение с Тирсис, за да правим някакво сравнение. Някои приятели в днешно време приличат на онези слуги от древността, които са искали да бъдат погребани живи в краката на своите починали господари. Мястото на Аминтас е в краката на Тирсис. Той нищо не иска и ако този славен герой…
— Славен пастир, искате да кажете? — попита принцесата, упреквайки на шега графа.
— Ваше височество е права, сгреших — отвърна придворният — и ако пастирът Тирсис прави чест понякога на Аминтас, като го нарича свой приятел, като му открива сърцето си, то това е изключителна милост, която той приема като върховно блаженство.
— Всичко това — прекъсна го принцесата — ни рисува пълната преданост на Аминтас, но не ни дава неговия портрет.
Нарисувайте го, искам да го видя.
Дьо Сент-Енян се поклони ниско на снахата на негово величество и се подчини:
— Аминтас е малко по-възрастен от Тирсис. Той не е съвсем пренебрегнат от природата, дори казват, че музите се усмихнали при раждането му, както Хеба се усмихва на младостта. Той няма претенции да блести. Много му се иска да бъде обичан и ако го опознаеш по-отблизо, ще се окаже достоен за любов.