Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
23
Ето я в края на коридора — стъклената врата. Зад нея е Крис, от едната му страна — по-малкият му брат, а от другата — майка му. Крис е опрял длан върху стъклото. Познава ме и ми маха. Махам в отговор и тръгвам към вратата.
Колко е тихо всичко. Все едно да гледаш прожекция с развален звук.
Крис поглежда към майка си и се усмихва. Тя му се усмихва в отговор, но виждам, че само прикрива мъката си. Много е натъжена от нещо, но не иска да разберат.
И сега виждам какво представлява стъклената врата. Това е капакът на ковчег — моя.
Не ковчег, саркофаг. Намирам се в огромна гробница, мъртъв, и те ми казват последно сбогом.
Много мило от тяхна страна, че са дошли. Не трябваше. Благодарен съм им.
Сега Крис ми прави знак да отворя стъклената врата на гробницата. Виждам, че иска да говори с мен. Сигурно иска да му кажа какво е да си умрял. Чувствувам желание да направя това — да му кажа. Толкова мило бе от негова страна да дойде и да ми помаха, че ще му кажа — не е чак толкова лошо. Просто е самотно.
Посягам да отворя вратата, но една тъмна фигура в сянката до вратата ми прави знак да не я пипам. Едничък пръст се вдига към устни, които не мога да видя. На мъртвите не е позволено да приказват.
Но те искат да говоря. Още съм нужен! Той не разбира ли това? Трябва да има някаква грешка. Не вижда ли той, че имат нужда от мен? Моля се на фигурата да ми позволи да говоря с тях. Още не е свършено всичко. Трябва да им кажа някои неща. Но фигурата в сянката дори не дава вид, че ме е чула.
„КРИС! — крещя аз през вратата. — ЩЕ ТЕ ВИДЯ!“ Тъмната фигура се приближава към мен заплашително, но дочувам гласа на Крис: „Къде?“, слаб и далечен. Чул ме е! И тъмната фигура, вбесена, дърпа една завеса пред вратата.
Не на планината, мисля си. Планината я няма вече. „НА ДЪНОТО НА ОКЕАНА!“ — крещя аз.
И сега стоя сред руините на някакъв изоставен град, съвсем сам. Навсякъде наоколо развалини, простират се до безкрая във всички посоки и ще трябва да ги изходя сам.
24
Слънцето е изгряло.
Известно време не мога да разбера къде съм.
На някакъв път сме в някаква гора.
Лош сън. Пак тази стъклена врата.
Хромът на мотоциклета блести пред мен, после виждам боровете и след това се сещам за Айдахо.
Вратата и тъмната фигура край нея са били само във въображението ми.
Намираме се на един дърварски път, точно така… ясен ден… искрящ въздух. Дявол да го вземе!… Красота. На път сме за океана.
Спомням си отново съня и думите: „Ще те видя на дъното на океана“ и се чудя. Но боровете и слънчевата светлина са по-силни от всеки сън и мислите си отиват. Добрата стара действителност.
Измъквам се от спалния чувал. Студено е и се обличам бързо. Крис спи. Заобикалям го, прехвърлям се през един паднал ствол и отивам към дърварския път. За да се стопля, започвам да тичам чевръсто по пътя. Добре, добре, добре, добре, добре. Думата е в ритъма на моя бяг. Няколко птици излитат на светло от засенчената страна на хълма и аз ги следя с поглед, докато изчезнат. Добре, добре, добре, добре, добре. Скриптящ чакъл върху пътя. Добре, добре. Жълт пясък, ярко осветен от слънцето. Добре, добре, добре. Тези пътища продължават с мили понякога. Добре, добре, добре.
Накрая се задъхвам. Пътят се е издигнал и пред мен се разкрива панорамен изглед — мили и мили гора.
Добре.
Все още задъхан, тръгвам надолу с бърз ход, като сега скриптя по-меко и забелязвам малките растения и храсти там, където боровете са изсечени.
Отново съм при мотоциклета, опаковам тихо и бързо. Вече дотолкова съм усвоил всичко, че го върша почти механично. Накрая трябва да взема чувала на Крис. Побутвам го немного грубо и му казвам:
— Чудесен ден!
Той се оглежда и не може да разбере къде е. Измъква се от спалния чувал и докато аз го прибирам, облича се, без да съзнава какво прави.
— Сложи си пуловера и якето — казвам аз. — Ще бъде студено по пътя.
Той се облича, качва се И тръгваме на ниска предавка по дърварския път надолу към мястото, където той се влива отново в асфалтовата настилка. Преди да потеглим по него, извръщам се да хвърля последен поглед нагоре. Хубаво е. Хубаво място. Оттук асфалтът започва да се вие надолу.
Имаме дълга шъто̀куа днес. Такава съм чакал през цялото пътуване.
Втора скорост, после трета. Не много бързо по тия завои. Колко красиво е огряло слънцето околните гори!
Досега имаше една неяснота, един подминат проблем в тази шъто̀куа; първия ден говорих за заинтересоваността и после разбрах, че не мога да кажа нищо смислено за нея, преди да бъде разбрана обратната й страна — качеството. Мисля, че е важно сега да свържа грижата и заинтересоваността с качеството, като изтъкна, че заинтересоваността и качеството са вътрешна и външна страна на едно и също нещо. Човек, който съзира качеството и го чувствува, докато работи, е човек, който е заинтересован. Човек, комуто не е безразлично какво вижда и прави, е човек, който трябва да има някои отличителни качествени черти.