Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
В съзнанието ми изниква спомен, че преди немного години тоя път бе само кал, със серпентини и завои около всяка скала или падина в планината. Сега е павиран и завоите са много широки. Очевидно цялото движение, в което бяхме, се е насочило на север към Калиспел или Кьор Д’Ален, защото сега няма почти никого. Тръгнали сме на югозапад с попътен вятър и това ни кара да се чувствуваме по-добре. Пътят започва да се вие през прохода.
Всяка следа от източните щати е изчезнала, поне според моите представи. На превала на Лоло виждаме ресторант и спираме до един стар ветеран „Харли“. Има самоделен закрит багажник отзад и тридесет и шест хиляди на километража. Истински междущатски кръстосвач.
Вътре се натъпкваме с пица и мляко и веднага след това излизаме. Слънцето няма да грее още дълго, а търсенето на място за лагер по тъмно е трудна и неприятна работа.
Когато излизаме, виждаме кръстосвана й жена му до мотоциклетите и казваме добър ден. Той е от Мисури и от ведрото изражение на жена му разбирам, че си прекарват добре времето.
Мъжът пита:
— И вие ли се борихте с тоя вятър до Мисула?
Кимам:
— Трябва да е духал с трийсе-четирийсе мили в час.
— Най-малко — отвръща той.
Говорим за къмпингите известно време и те отбелязват колко е студено. И през ум не им минавало в Мисури, че ще е толкова студено през лятото, дори в планините. Наложило се да купуват дрехи и одеяла.
— Няма да е толкова студено довечера — казвам. — Намираме се само на около пет хиляди фута.
Крис се обажда:
— Ние ще нощуваме край самия път.
— В някой къмпинг?
— Не, просто край пътя — отвръщам.
Те не проявяват желание да се присъединят към нас и аз след известна пауза натискам стартера и им махваме за сбогом.
Върху пътя сенките на планинските дървета са се удължили. След пет-десет мили виждаме някакво отклонение на дърварски път и тръгваме по него.
Дърварският път е песъчлив, така че карам на ниска предавка с крака настрани, за да не паднем. Виждаме разклонения, но не тръгваме по тях и след около миля стигаме при няколко булдозера. Ще рече, тук все още е сечище. Тръгваме обратно и поемаме по един от страничните пътища. След около половин миля стигаме до паднало напреки на пътя дърво. Това е добре. Това означава, че този път е изоставен.
Казвам на Крис „тук ще е“ и той слиза. Намираме се на склон и пред погледа ни се разкриват цели мили гора. Непрорязана от пътища гора.
Крис е обзет от изследователска страст, но аз съм така уморен, че имам нужда единствено от почивка!
— Върви сам — казвам му.
— Не, ела и ти.
— Наистина съм уморен, Крис. Ще разузнаем утре сутринта.
Развързвам багажа и просвам спалните чували на земята. Крис тръгва нанякъде. Опъвам се на земята и умората се разлива по ръцете и краката ми. Мълчалива, красива гора…
След малко Крис се връща и казва, че има диария.
— О! — обаждам се аз и ставам. — Трябва ли да сменяш бельото?
— Да — изглежда притеснен.
— Добре, то е в пакета до предницата на мотоциклета. Преоблечи се, вземи сапун от чантата на седалката и ще се спуснем до потока да изперем старото бельо.
Чувствува се неловко от цялата работа и е доволен, че получава нареждания.
Понеже пътят има наклон, стъпалата ни шляпат, докато слизаме към потока. Крис ми показва няколко камъчета, които е събрал, докато съм спял. Мирисът на бор тук е много силен. Става студено и слънцето е съвсем ниско. Тишината, умората и залезът малко ме потискат, но не споделям това.
След като Крис си е изпрал бельото — изчистил го е напълно и го е изстискал, поемаме обратно нагоре по дърварския път. Докато се изкачваме, изведнъж ме обзема тягостно чувство, че съм вървял нагоре по този дърварски път през целия си живот.
— Тате?
— Какво?
Малка птичка се дига от едно дърво пред нас.
— Какъв трябва да стана, като порасна?
Птичката изчезва зад един далечен хребет. Не знам какво да кажа.
— Честен — отвръщам най-накрая.
— Искам да кажа какво да работя?
— Каквото и да е.
— Защо се дразниш, когато попитам това?
— Не се дразня… Просто си мисля… Не знам… Просто съм много уморен, за да мисля… Няма значение какво работи човек.
Пътища като този стават все по-малки и по-малки и накрая свършват.
След малко забелязвам, че е изостанал.
Слънцето е зад хоризонта, обгръща ни здрач. Вървим разделени обратно нагоре по дърварския път и когато стигаме до мотоциклета, вмъкваме се в спалните чували и заспиваме, без да разменим дума.