Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Не, заключава Поанкаре, ученият не подбира произволно фактите, които наблюдава. Той иска да съсредоточи много опит и знания в неголям обем и затова една малка книжка по физика съдържа толкова много минали опити и хиляди пъти по толкова евентуални опити, чийто резултат е известен предварително.
След това Поанкаре илюстрира как се открива един факт. Той е описал в общи линии как учените достигат до факти и теории, но сега проследява само собствения си опит при математическите функции, на които дължи ранната си слава.
Както разказва, в продължение на петнадесет дни той се стремял да докаже, че не може да има такива функции. Всеки ден сядал на работната си маса, преседявал час-два, опитвал голям брой комбинации и не стигал до резултат.
После една вечер противно на навиците си пил чисто кафе и не могъл да заспи. Идеите се надигали на тълпи. Виждал ги как се блъскат, докато се сглобили една с друга и образували устойчива комбинация.
На сутринта трябвало само да запише резултатите. Била настъпила кристализационна вълна.
Той описва как една втора кристализационна вълна, направлявана от аналогии с утвърдената математика, го довела до онова, което по-късно нарекъл „Тета — Фуксова серия“. Отпътувал от Кан, където живеел, за да участвува в геоложки излет. Промените на пътуването го накарали да забрави математиката. Готвел се да се качи в някакъв автобус и в момента, когато поставял крака си на стъпалото, идеята му хрумнала — без нищо в предишните му мисли да й е отворило път, — че преобразованията, които използувал, за да дефинира функциите на Фукс, са същите като тези на неевклидовата геометрия. Не проверил идеята, казва той, просто си продължил разговора в автобуса; но бил напълно сигурен. По-късно проверил резултатите на спокойствие.
Едно по-късно откритие му хрумнало, когато се разхождал край някаква крайморска скала. Хрумнало му по същия начин — сбито, внезапно и със сигурност от самото начало. Друго важно откритие направил, както си вървял по улицата. Някои славословели този процес, наричайки го „загадъчна проява на гениалността“, но Поанкаре не се съгласил с толкова плитко обяснение. Той се опитал да проникне по-надълбоко в случилото се.
Математиката, казва той, не е просто въпрос на прилагане на правила, както и науката. Тя не прави просто най-големия възможен брой комбинации съгласно определени твърди закони. Получените по такъв начин комбинации биха били изключително многобройни, безполезни и обременителни. Истинската работа на новатора се състои в подбиране на комбинации, така че да се елиминират безполезните или по-скоро да се избегнат неприятностите от създаването им, а правилата, които трябва да ръководят подбора, са изключително изящни и деликатни. Почти невъзможно е да се изложат точно; трябва по-скоро да се почувствуват, отколкото да се формулират.
След това Поанкаре хипотетично приема, че този подбор се извършва от „подсъзнателното Аз“, нещо, което напълно отговаря на предмисловното осъзнаване при Федър. Подсъзнателното Аз, казва Поанкаре, разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието. Математическите разрешения се подбират от подсъзнателното Аз на основата на „математическата красота“, на хармонията на числа и форми, на геометричната елегантност. „Това е истинско естетическо усещане, познато на всички математици — казва Поанкаре, — но за което профаните са така не наясно, че често са готови да се изсмеят.“ Но именно тази хармония, тази красота стои в центъра на всичко.
Поанкаре пояснява, че не говори за романтичната красота, красотата на външността, която поразява сетивата. Той има предвид класическата красота, която идва от хармоничното подреждане на частите, която един чист разум може да обхване, която дава структура на романтичната красота и без която животът ще бъде неясен и мимолетен сън, в който човек няма да може да отграничи собствените си сънища, защото не би имало основа за подобно отграничаване. Именно търсенето на тази особена класическа красота, усетът за космическа хармония ни кара да подбираме фактите, които са най-подходящи да допринесат нещо за тази хармония. Не фактите, а взаимоотношението между нещата, което дава космическата хармония, е едничката обективна действителност.