Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Днес следобед направих аборта. Извинявай, че не те предупредих, но изведнъж се появи свободен час и реших, че е най-добре сама да взема решение и да го направя, докато теб те няма.
— Не се притеснявай — отговорих й аз. — Щом си сметнала, че така е най-добре.
— Искам да ти кажа и други неща, но още не мога. Според мен се налага да ти кажа нещо.
— Можем да поговорим, когато се върна.
След този разговор си облякох якето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците на Сапоро. Още беше началото на март и от двете страни на пътищата имаше високи купчини сняг. Беше почти болезнено студено, дъхът излизаше на бели валма, които в миг изчезваха. Хората бяха облечени с дебели якета и палта, носеха ръкавици и шалове, омотани до брадичката, и пристъпваха много внимателно по заледените тротоари. Напред-назад се стрелкаха таксита със зимни гуми с шипове, които тракаха по пътя. Когато вече не издържах на студа, влязох в едно заведение да пийна набързо нещо, сетне пак излязох да се разхождам.
Вървях много дълго. От време на време прехвърчаше сняг, съвсем рехав, приличаше на спомен, който се топи в далечината. Втората кръчма, която посетих, беше в сутерен. Оказа се много по-голяма, отколкото предполагаше входът. До барплота имаше малка сцена и на нея някакъв слаб очилат мъж свиреше на китара и пееше. Седеше с кръстосани крака на метален стол, беше оставил до него калъфа на китарата.
Седнах на бара и докато пиех, почти не слушах музиката. Мъжът обясняваше между песните, че ги е писал той. Наближаваше трийсетте, лицето му не се открояваше с нищо, той носеше очила с черни пластмасови рамки. Беше по дънки, високи обуща с връзки и карирана бархетна риза над дънките. Беше ми трудно да определя стила на музиката — нещо като „фолка“ от едно време, но в японската му разновидност. Прости акорди, прости мелодийки, текст, който не привлича с нищо. Не беше от музиката, която ще си пусна.
При обичайни обстоятелства нямаше да й обърна внимание. Щях да си изпия уискито, да си платя и да си тръгна. Онази вечер обаче бях премръзнал направо до кости и нямах намерение да излизам при никакви обстоятелства навън, докато не се стопля хубаво. Изпих едно чисто уиски и си поръчах второ. Изобщо не си свалих якето и шала. Когато барманът ме попита дали желая нещо за хапване, поръчах кашкавал и изядох само едно парче. Опитвах се да мисля, но главата ми отказваше да работи. Дори не знаех за какво искам да мисля. Приличах на празно помещение. Вътре в мен музиката произвеждаше само сухо кухо ехо.
Когато мъжът спря да пее, тук-там му изръкопляскаха — нито прекалено разпалено, нито съвсем вяло. В заведението имаше най-много десетина-петнайсет души. Мъжът стана от стола и се поклони. Явно каза нещо забавно, защото неколцина от посетителите се засмяха. Аз повиках бармана и му поръчах трето уиски. След това си свалих най-после якето и шала.
— Това е краят на концерта за днес — оповести певецът. Сетне поспря и огледа заведението. — Но тази вечер сред вас има и такива, които не харесаха песните ми. За вас имам още нещо. Не го правя постоянно, затова можете да се смятате за късметлии.
Остави китарата на пода и извади от калъфа само дебела бяла свещ. Запали я с клечка кибрит, капна малко восък върху една чинийка и закрепи свещта. После точно като гръцки философ вдигна чинийката.
— Бихте ли намалили осветлението, ако обичате?
Един от работещите в заведението го направи.
— Нека да е малко по-тъмно, моля ви.
В помещението стана много по-тъмно и пламъкът на свещта се открояваше. Бях обхванал в шепи чашата с уискито, за да го постопля, и загледах мъжа и неговата свещ.
— Както знаете — продължи той с тих, но пронизващ глас, — през живота си изпитваме различни видове болка. Телесна болка и сърдечна болка. Знам, през живота си съм усещал каква ли не болка, сигурен съм, че това важи и за вас. Сигурен съм обаче, че в повечето случаи ви е било много трудно да обясните на друг човек истината за тази болка, да я обясните с думи. Хората казват, че разбираш болката само когато я усещаш ти самият. Но дали е така? Според мен не. Ако видим как някой наистина страда пред очите ни, понякога усещаме страданието и болката като свои. Това е силата на състраданието. Ясен ли съм? — той замълча и отново огледа помещението. — Хората пеят песни за други хора, защото им се иска да притежават силата да вдъхват състрадание, да се освободят от тясната черупка на Аза и да споделят с другите своята болка и радост. Това, разбира се, не е лесно. Ето защо тази вечер ще направим нещо като експеримент, за да изпитате по-проста, физическа разновидност на състраданието.