Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Млъквай! — изкрещя той.
Те се спогледаха ужасено, и двамата чувстваха, че се люлеят на ръб, който тя не можеше, а той не искаше да назове, но и двамата знаеха, че още една стъпка ще бъде фатална.
— Какво си мислиш, че говориш? — попита той с дребнав гняв, но изглеждаше почти благосклонен, защото въпросът ги върна обратно в царството на нормалното, на безопасната територия на обикновената семейна кавга. — Що за метафизична тема се опитваш да обсъждаш ти?
— Не знам… — уморено каза тя и отпусна глава, сякаш някаква форма, която се беше опитала да улови, се беше измъкнала отново от хватката й. — Не знам… Изглежда невъзможно…
— По-добре да не се занимаваш с неща, до които не ти е дорасла главата… — но той трябваше да спре, защото влезе икономът и донесе кофичката с лед и шампанското, поръчано за празника. Те замълчаха и оставиха стаята да се изпълни с онези звуци, които хората и борбата им през вековете бяха утвърдили като символ на радост от постижението им: пукотът от тапата, смехът на бледозлатистата течност, която се стича в две широки чаши, изпълнени с трептящите отражения на свещите, шепотът на мехурчетата, които се издигат през стъклото, сякаш искат всичко наоколо да се издигне със същия стремеж нагоре. Мълчаха, докато икономът не излезе. Тагарт седеше и зяпаше мехурчетата, хванал основата на чашата между меките си, безразлични пръсти, после ръката му хвана внезапно чашата в стегнат юмрук, той я вдигна не както се вдига шампанско, а както се държи месарски нож.
— За Франсиско д’Анкония! — каза той.
Тя свали чашата си и отговори:
— Не.
— Изпий го! — изкрещя той.
— Не — каза тя, а гласът й беше като капка олово. Те удържаха на погледите си за миг, докато светлината играеше по златната течност, без да достига лицата или очите им.
— О, я върви по дяволите! — викна той, скочи на крака, разби със замах чашата си на пода и изхвърча от стаята.
Тя остана на масата, без да мърда, още дълго, после бавно се изправи и натисна звънеца. Отиде до стаята си с неестествено равномерни стъпки, отвори вратата на гардероба, извади един костюм и чифт обувки, махна домашната си роба, движейки се с изключителна прецизност — сякаш животът й зависеше от това да не закачи нищо около себе си. Беше се вкопчила в една-единствена мисъл: че трябва да се измъкне от тази къща, просто да я напусне за малко, дори и да е само за час, и след това щеше да може да се изправи срещу всичко, срещу което трябваше.
Редовете се размазваха по хартията пред нея. Дагни вдигна глава и осъзна, че отдавна е започнало да се стъмва. Тя бутна документите настрани, без желание да пали лампата, и си позволи лукса на безделието и тъмнината. Тя я отделяше от града отвъд прозореца на всекидневната. Календарът в далечината сочеше 5 август.
Месецът беше отминал и беше оставил зад нея само празнотата на мъртвото време. Беше изминал в непланирана, неблагодарна работа, от катастрофа на катастрофа, в отлагането на рухването на железопътната компания — един месец, като купчина боклук, купчина несвързани помежду си дни, всеки един похабен, за да се предотврати бедствието на момента.
Не беше сбор от достижения, а сбор от нули, от неслучили се неща, сбор от предотвратени катастрофи — не в служба на живота, а в надбягване със смъртта.
Имаше моменти, в които едно неканено видение — образът на долината — се изправяше пред нея, но не като внезапна гледка, а като постоянно скрито присъствие, което изведнъж решаваше да се появи. Беше го посрещала в моменти на сляпа неподвижност, в миговете на състезание между равнодушното си решение и неотстъпчива си болка. Болка, с която можеше да се бори единствено признавайки: добре, дори и това.