Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Идис, оказа се, имаше бърз кон, който вдигна голям облак прах зад себе си, докато препускаше в галоп на юг.
— Началникът на миньорската гилдия се съгласи да поеме кметския пост — каза Дарена, когато излезе от портата час по-късно. — По мое настояване раздадоха оръжия и на жените, с което броят на мечовете, които ще охраняват стената, нараства на триста и петдесет. — Яхна кобилата си и погледна Вейлин. — Идис е страхливец, който мисли само за печалбите, но извън това беше прав. Ако Ордата дойде насам, градчето ще издържи най-много час.
— Значи от нас зависи да не стигнат дотук — отговори Вейлин. Махна на редиците ездачи зад себе си и пришпори Пламък на север.
През следващите два дни спряха в още три селища северно от Мирнова могила, намериха там уплашени миньори, но не и вести за Ордата. За щастие тези селища се ръководеха от по-храбри мъже и отбраната им беше добре организирана. Вейлин предложи на всеки от кметовете да се отправят към Мирнова могила, където по-голямата численост би им предложила по-добра защита, но и тримата отказаха.
— Сечем камък от тези хълмове от двайсет години, милорд — каза му кметът на Долни хълм, едър нилсаелец с голяма брадва на гърба. — Не избягахме от онези измръзнали задници предния път, няма да избягаме и сега.
Продължиха на север и скоро навлязоха в равнините, където вятърът жулеше леден и минаваше през дрехите, както стрела със стоманен връх пробива броня.
— Вярата ми е свидетел! — изруга Орвен през стиснати зъби и примигна да прогони сълзите, които силният вятър изкарваше от очите му. — Винаги ли е така?
Адал се засмя.
— Днес е приятен летен ден, капитане. Трябва да дойдете тук през зимата.
— Няма други планини между нас и леда — обясни Дарена. — Еорилите наричат това черния вятър.
След още десетина мили спряха и Вейлин разпрати съгледвачи на изток, запад и север. До мръкнало всички се върнаха, без да са открили и следа от Ордата.
— В това няма смисъл — каза Адал. — Отдавна трябваше да са стигнали до планините.
Дарена внезапно изправи гръб и погледна на запад. В очите ѝ се четеше напрежение и очакване.
— Милейди? — обърна се към нея Вейлин.
— Струва ми се, че имаме компания, милорд.
Точно тогава го усети и той — тих грохот на гръмотевица, който не спираше и набираше сила.
— На седлата! — ревна той и тръгна с дълги крачки към спънатия наблизо Пламък; мъжете наскачаха и хукнаха към своите коне.
— Няма нужда — извика след него Дарена. — Ордата не язди. Други са посетителите ни.
Облакът прах от запад нарастваше и се приближаваше, грохотът ставаше все по-силен. Скоро различиха първите ездачи, яхнали високи коне с различна окраска, всичките въоръжени с копия и с лъкове от рог, привързани към седлата. Все повече силуети се очертаваха в облака, докато Вейлин не им изгуби бройката. Спряха на известно разстояние, прахта се слегна бавно и разкри повече от две хиляди конници, мъже и жени. Светлите им лица подсетиха Вейлин за орловите черти на сеордата, която беше срещнал преди години. Косите на всички бяха черни и сплетени. Облечени бяха в тъмнокафява кожа и носеха огърлия от кост и еленов рог. Чакаха в мълчание, дори конете им не пръхтяха.
Накрая един се отдели от групата и тръгна право към Вейлин. Спря коня си на няколко крачки от него и го измери с поглед. Не беше висок, но излъчваше сила, лицето му беше насечено от бръчки, но иначе беше изпито, от онези лица, по които е трудно да отгатнеш възрастта.
— Как ти е името? — попита ездачът на езика на Кралството.
— Имена имам много — отвърна Вейлин. — Но сеордите ме знаят като Берал Шак Ур.
— Знам как те наричат горските хора и защо. — Мъжът се наведе напред и се навъси. — По тези равнини рядко виждаме гарвани. Ако искаш име от нас, ще трябва да си го заслужиш.
— Ще го направя с радост.
Ездачът изсумтя, обърна копието си и го заби в земята пред краката на Вейлин. Пръстта беше твърда и спечена, но целият връх на копието потъна в нея, а дръжката затрептя от силата на удара.
— Аз, Санеш Полтар от еорил сил, нося копието си в отговор на призива, отправен от владетеля на кулата.
— Добре сте дошли.
Дарена пристъпи напред да поздрави с широка усмивка вожда на еорилите.
— И за миг не се усъмних, че ще ни намерите, равнинни братко — каза тя и вдигна ръка да стисне неговата.
— Надявахме се да намерим първи хората-зверове — отвърна той. — Да ви направим подарък от черепите им. Но те не са ни оставили дири, които да проследим.