Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Струва ми се, че отиде в Червения кръст. Една прекрасна сестра му предложи чаша чай, а ти знаеш той колко обича чай, затова…

Джими не изчака да чуе останалото. Хукна към салона на църквата, където се намираше Червеният кръст. Нахълта през вратата и почти веднага забеляза баща си — седеше на една маса с чаша чай пред себе си и Финчи, кацнал на ръката му. Госпожа Хамблин го беше завела в укритието навреме. Джими никога през живота си не беше изпитвал такава признателност към някой човек. Бе готов на всичко заради нея, затова бе много жалко, че не притежава нищо, което би могъл да ѝ даде. Експлозията беше унищожила спестяванията му до шушка, както и всичко, което притежаваше. Бяха му останали само дрехите на гърба и фотоапаратът. И слава богу, иначе какво щеше да прави?

Джими отметна косата си от очите. Трябваше да изхвърли от главата си мислите за баща си и за тесните им временни квартири. Старецът го правеше уязвим, а днес Джими не искаше да се чувства слаб. Не можеше да си го позволи. Днес трябваше да се владее, да бъде изпълнен с достойнство и дори малко надменен. Може и да беше ненавистна проява на гордост от негова страна, обаче мечтаеше Доли да осъзнае, че е допуснала грешка, като го зърне. Този път не се беше издокарал нелепо с костюма на баща си — не можеше, — обаче се постара.

Джими зави от улицата към парка и мина покрай моравата, превърната в зеленчукови градини "Виктъри", по алеите, които му изглеждаха голи без железните си перила, и се подготви отново да я види. Тя открай време имаше власт над него, успяваше да пречупи волята му само като го погледне. Очите ѝ, грейнали от смях, с които го наблюдаваше над чашата с чая си в онова кафене в Ковънтри, извивката на устните ѝ, когато се усмихваше — на моменти малко предизвикателно, но, боже, толкова вълнуващо, толкова жизнерадостно. Пламна дори само от мисълта за нея, но се овладя, съсредоточи се и се постара да си припомни как го бе наранила и как го бе злепоставила: никога нямаше да забрави израженията на келнерите, когато Джими остана сам в ресторанта с пръстена в ръка, и как сигурно са се смели, като си е тръгнал. Джими се спъна в края на алеята. Боже, трябва да се вземе в ръце, да потисне оптимизма и копнежа си, да се предпази от вероятността от ново разочарование.