Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Джими прекосяваше Лондон с бърза и необичайно бодра крачка. От седмици нямаше връзка с Доли — тя отказваше да се види с него, когато той се опитваше да я посети в Кампдън Гроув, и не отговаряше на писмата му — и най-сетне това. Усещаше писмото ѝ в джоба си на същото място, където беше носил пръстена през онази ужасна нощ — боже, дано да не е лоша поличба! Писмото беше пристигнало в редакцията на вестника в началото на седмицата — обикновена бележка, с която тя го умоляваше да се видят в Кенсингтън Гардънс на пейката, която е най-близо до скулптурата на Питър Пан. Искала да поговорят за нещо, което се надявала да го зарадва.

Сигурно беше променила мнението си и щеше да се омъжи за него. Това трябва да е. Джими се стараеше да бъде предпазлив, да не прибързва с изводите, защото беше страдал много след отказа ѝ, обаче не можеше да възпре мислите си — дори, откровено казано, надеждите си — от залитане в тази посока. Какво друго можеше да бъде? Нещо, което да го зарадва — сещаше се само за едно, което би му доставило радост. Бог му е свидетел, имаше нужда от добра новина.

Преди десет дни ги улучи бомба. Случи се изневиделица, Напоследък имаше затишие, по-зловещо дори от най-силните бомбардировки — тишината и спокойствието някак напрягаха хората, — но на осемнайсети януари отклонила се бомба падна право върху апартамента на Джими. Прибираше се, след като цяла нощ беше работил навън, и съзря издайническия хаос още щом зави зад ъгъла. Боже! Обаче притаи дъх и хукна към пожара и развалините. Престана да чува каквото и да било, освен собствения си глас и тялото си, което дишаше и помпаше кръв, докато Джими разравяше руините, крещеше името на баща си и се проклинаше, че не е намерил по-безопасно място, че не е бил там когато старецът е имал най-голяма нужда от него. Когато Джими намери строшената клетка на Финчи, надае смайващ животински рев от болка и скръб, на какъвто не смяташе, че е способен. И изпита кошмарното усещане, че неочаквано се е озовал в сцена от своя снимка, само дето разрушената къща беше неговата, захвърлените вещи бяха неговите, изгубеното му любимо същество беше неговият баща. В този миг осъзна, че колкото и да го хвалят редакторите му, той се е провалил главоломно в опитите си да улови моментната истина, страха, паниката и смайваща реалност на усещането, че внезапно си изгубил всичко.

Извърна се и се стовари тежко на колене и точно в този миг забеляза госпожа Хамблин от съседния апартамент, която, зашеметена, му махаше от отсрещния тротоар. Той отиде при нея, притисна я в обятията си и също се разплака, от очите му рукнаха парещи сълзи от безпомощност, гняв и скръб. После тя вдигна глава и каза:

— Видя ли вече баща си?

А Джими отвърна:

— Не можах да го намеря — и посочи към къщата, а тя пък му посочи надолу по улицата: