Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

* * *

По-късно следобед Лоръл седеше и пушеше на пода насред мансардата на Грийнейкърс. Усещаше под себе си избелелите и твърди гладки дъски, а късното следобедно слънце проникваше през прозорчето с четири стъкла на върха на покрива и снопът светлина падаше като прожектор върху заключения сандък на майка ѝ. Лоръл бавно дръпна от цигарата си. Седеше тук вече половин час в компанията единствено на пепелника, ключа и съвестта си. Лесно намери ключа, точно където ѝ беше казала Роуз, в дъното на чекмеджето на нощното шкафче на майка им. Лоръл трябваше просто да го пъхне в катинара, да го завърти и… щеше да узнае.

Обаче какво? Нещо повече относно възможността, която Дороти беше съзряла? За онова, от което тя се беше възползвала или което бе сторила?

Не че беше очаквала вътре да намери написана изповед, нищо подобно. Просто сандъкът ѝ се струваше важно и доста очевидно място, на което да потърси ключ за разгадаване на свързаните с майка ѝ загадки. Разбира се, след като с Джери се канеха да кръстосват страната и да тормозят други хора за сведения, с които да запълнят празнините, би било абсолютно недоглеждане по-напред да не свършат каквото е възможно у дома. Пък това надали беше по-грубо нахлуване в личния свят на майка им от проучването, което вече бяха разгърнали на други фронтове, нали? Отварянето на раклата не беше по-осъдително от разговора на Лоръл с Кити Бейкър или от издирването на бележките на доктор Руфъс, или от утрешното посещение в библиотеката в търсене на Вивиан Дженкинс. Просто тя го чувстваше като нещо по-осъдително.

Лоръл огледа катинара. Сега, когато майка ѝ не беше в къщата, току-виж, успяла да се убеди, че не е бог знае какво — в крайна сметка мама беше разрешила на Роуз да ѝ донесе книгата, а тя нямаше любимци (освен по отношение на Джери, обаче той беше всеобщ любимец), следователно мама не би имала нищо против и Лоръл да надникне в сандъка. Крехка логика може би, обаче само с това разполагаше. А след като Дороти се прибереше у дома, всичко щеше да стане на пух и прах. Лоръл прекрасно съзнаваше, че няма начин да прерови сандъка, ако майка ѝ е долу. Сега или никога.

— Извинявай, мамо — рече Лоръл и решително угаси цигарата си, — обаче трябва да узная.

Изправи се предпазливо и се почувства като великан, когато се приближи към скосената част на покрива. Клекна да пъхне ключа и катинарът изщрака. Моментът настъпи, със сърцето cи го усещаше — дори никога да не отвори капака, простъпката бе сторена.

Но ако ще е гарга, по-добре да е рошава, нали? Лоръл се изправи и повдигна капака на стария сандък, но не надникна вътре. Твърдите кожени панти изскърцаха от оскъдна употреба и Лоръл притаи дъх. Отново се почувства като дете, което нарушава желязно правило. Свят ѝ се зави. Капакът вече беше отворен, докъдето беше възможно. Лоръл дръпна ръка и пантите се напрегнаха под тежестта му. Тя си пое решително дъх, прекоси рубикона и надникна в сандъка.