Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

* * *

Различно беше, докато Роуз беше в стаята — още едно движещо се и дишащо тяло. В нейно отсъствие Лоръл осъзна още по-ясно колко немощна и неподвижна е станала майка им. Получи съобщение на телефона си и скокна да го провери, вкопчена признателно в тази спасителна връзка с външния свят. Беше имейл от Британската библиотека, който потвърждаваше че поръчаната от нея книга ще бъде на разположение следващата сутрин, и ѝ напомняше да носи личен документ, за да ѝ издадат читателска карта. Лоръл препрочете съобщението два пъти и после неохотно пъхна телефона в чантата си. Съобщението беше кратко желано разсейване, но сега отново се бе върнала на изходна позиция, насред задушливия болничен покой.

Не издържаше повече. Лекарят каза, че майка ѝ най-вероятно ще спи цял следобед заради болкоуспокояващите, но Лоръл въпреки това взе албума ѝ със снимки. Понякога изтърканите модели и роли са най-доброто. Седна до леглото и започна отначало със снимката на Дороти като млада жена, докато е работила в крайморския пансион на баба Никълсън. Премина напред през годините, разказвайки семейната история и заслушана в успокоеното звучене на собствения си глас със смътното усещане, че ако продължава да говори нормално, по някакъв начин ще задържи живота в стаята.

Накрая стигна до снимката от втория рожден ден на Джери. Беше направена по-рано, докато се подготвяха за пикника всички заедно в кухнята, точно преди да се запътят към потока. Младата Лоръл — само какъв бретон! — беше подпряла Джери на хълбока си, а Роуз го гъделичкаше по коремчето и го разсмиваше. Изпънатият пръст на Айрис също се беше озовал на снимката (несъмнено беше сърдита за нещо), а отзад беше мама, вдигнала ръка към главата си, докато инспектираше съдъражанието на кошницата. Върху масата — сърцето на Лоръл едва не спря, защото досега не беше забелязала тази подробност — беше ножът. Точно до вазата с далиите. Спомни си, мамо — помисли Лоръл, — вземи ножа, за да не ти се наложи да се връщаш в къщата. И няма да се случи нищо. Аз ще сляза от къщичката на дървото, преди онзи мъж да се появи по алеята, и никой няма да подозира, че той е идвал през онзи ден.

Обаче това беше детинска логика. Кой можеше да каже дали Хенри Дженкинс няма да дойде отново, когато намери къщата празна? А може би следващото му посещение ще е още по-зле. Току-виж, загинал не който трябва.

Лоръл затвори албума. Изгуби желание да разказва миналото. Вместо това приглади завивката на гърдите на майка си и каза:

— Снощи ходих да се видя с Джери, мамо…

И сякаш отникъде, като довяно от вятъра, се чу:

— Джери…

Лоръл погледна към устните на майка си. Не мърдаха бяха леко раздалечени. Очите ѝ бяха затворени.

— Точно така — повтори тя по-настойчиво. — Джери. Отидох да го видя в Кеймбридж. Той е добре, такъв е умник. Знаеш ли, че прави небесни карти? Допускала ли си някога, че нашето малко момченце ще се занимава с такива невероятни неща? Казва, че искали да го изпратят на научноизследователска работа в Щатите — страхотна възможност.