Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Елвира била казала. Какво пък, не бива да подронва авторитета на бавачката, все пак тя прекарва с децата повече време от него, родния им баща.
— Добре — съгласи се Антон, — гледай. Но само до десет часа. В десет — в леглото, и без повече приказки.
— А може ли и Стьопа да гледа с мен?
Елвира се извърна и строго погледна момичето.
— Вася, нали сме се разбрали с теб: Стьопа трябва да си ляга в девет, още е малък. И между другото, точно в девет ти трябваше да го заведеш до леглото и да му прочетеш приказка за лека нощ.
Василиса се оклюма.
— Исках, но… Той още не иска да си ляга. И аз му обещах да попитам за филмчетата, може пък вие да разрешите…
— Ние с татко ти не разрешаваме — твърдо отговори Елвира. — Сега отиваш, слагаш Степан в леглото, четеш му, докато заспи, а после гледаш филмчета точно до десет. Разбрахме ли се?
— Тогава ще остане съвсем малко време — разстроено смотолеви Василиса.
— Вася — намеси се Антон, — това не се обсъжда. Има режим, има график, всичко е разпределено по минути. Ако не си лягаш по график, значи трябва нещо да се промени, но не в графика, а в твоите постъпки. Ти защо толкова късно свърши с уроците? Трябваше да си приключила с тях отдавна. Какво прави през това време?
Момичето помълча, после неохотно тръгна към вратата.
— Добре, отивам да приспя Стьопа.
Антон с усмивка погледна след нея. После взе вилицата и дояде вечерята си. Елвира все така нещо готвеше с гръб към него.
— Елвира, вие ядохте ли? — попита той.
— Не се тревожете, вечерях с децата.
— Е, това е било отдавна! Седнете, поне пийнете чай, какво правите там?
— Искам да ви оставя за закуска просена каша с тиква, а тиквата се вари много дълго, сутринта няма да успея. Антоне, не се сърдете на Вася, тя ви подготвя подарък, затова се забави с уроците.
— Подарък ли? — учуди се Сташис. — Какъв подарък? По какъв случай?
— За Нова година.
— О, има много време дотогава…
— Нейният замисъл е сложен — засмя се Елвира и приседна до масата срещу Антон. — Днес специално ходихме в магазина, купихме материалите, после седяхме и заедно измисляхме ескизите. Само не питайте какво е това, защото изненадата ще се провали. Тъкмо аз посъветвах Вася да започне да готви подаръка предварително, защото наистина е замислила нещо сложно и не е изключено да не се получи от първия път и да трябва да го преправя. Ако искате да се карате на някого, карайте се на мен, момичето не е виновно, аз не спазих графика.
— Моля ви се, Елвира — меко се усмихна Антон, — нима мога да се карам на вас? Без вас щях да съм просто загубен. Но вашите начинания не отменят графика, нали така?
— Разбира се — кимна бавачката.
Тя отново застана до печката, а Антон допи чая и отиде до вратата на детската стая. Оттам се чуваше тихият глас на Василиса, която четеше на четиригодишния Степан „Храбрият шивач“. Всъщност Стьопа вече можеше да чете сам. Елвира се отнасяше много сериозно към работата си и изпълняваше функциите едновременно на бавачка, домашна помощничка и гувернантка, но Антон смяташе, че Василиса трябва да има определени задължения по възпитанието на брат си и щом децата нямат майка, приказката за лека нощ трябва да е работа на сестрата. Вече е десет без двайсет, Стьопа още не е заспал, това е безобразие и дори той да заспи веднага, на Васка ще й останат само петнайсетина минути за филмчетата. Може би той не биваше да въвежда казармен режим? Може би трябва да е по-мек към децата, да им дава повече свобода, повече да ги глези? Антон Сташис не знаеше отговора, но със сигурност знаеше едно: предварително съставените графици, режимът, редът са спасителната сламка, с която може да се изплува от всяко нещастие.
Той се настани на дивана в хола и взе книгата, но нещо не му се четеше… Отново си спомни празнотата, която не просто го бе обградила — бе го задушила в силната си прегръдка след погребението на майка му. Само за четири години той бе загубил всичко, което бе представлявало неговото семейство и неговия живот, и той бе останал сам в големия тристаен апартамент, който съвсем доскоро винаги беше изпълнен с гласове, смях и любов. А в онзи момент тук нямаше никого и нищо, освен самия него, който виждаше себе си самотен, дребен и безполезен, и тишината.
Антон бе опитал да се освободи от менгемето на празнотата и самотата, бе започнал постоянно да кани вкъщи състуденти, събираше шумни многолюдни компании, в които се пиеше много алкохол, имаше много пиянски секс, тъпо веселие и безсмислени приказки. Страхуваше се да остава сам в жилището, заспиваше, зашеметен от алкохола, сутрин, без да се оглежда наоколо, се измиваше, обличаше и хукваше на лекции в Университета на МВР след лекциите и упражненията оставаше в читалнята и се готвеше за семинарите и практическите занятия, а вкъщи се прибираше вече с приятели и приятелки. В такъв убийствен режим минаха около четири месеца, после Антон се опомни. Направи генерално чистене, изхвърли празните бутилки, които намираше на най-неочаквани места в апартамента, занесе на химическо чистене това, което не можеше да изпере сам, и повече никого не покани. С компаниите бе се опитвал да запълни образувалата се празнота, но внезапно разбра, че това не е пълнотата, която бе загубил и към която се бе стремил. Трябва му топъл душевен контакт, трябва му семейство, усещане за съпричастие, за братско разбирателство, а не пиянски сбирки.