Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Не разбирам. Откъде си го познавал? Кои сте тези „вие“?

Монахът отмести поглед от лицето й към забуленото море.

— Това е дълга история, принцесо, много дълга. Чувала ли си някога за Лигата на свитъка?

— Да! В Наглимунд. Старият Джарнауга участваше в нея.

— Джарнауга! — Кадрах въздъхна. — Още един добър човек, макар че, боговете са ми свидетели, имахме си и разногласия. Скрих се от него, когато бях сред поддръжниците на Джосуа. Как ти се стори?

— Харесвах го — каза бавно Мириамел. — Беше един от хората, които наистина те изслушват — но съм говорила с него само няколко пъти. Какво ли е станало с него, когато падна Наглимунд? — Тя остро погледна Кадрах. — И какво общо имаш ти с всичко това?

— Както казах, това е дълга история.

Мириамел се засмя, но смехът й бързо премина в поредното потреперване.

— Нямаме какво друго да правим. Разкажи ми.

— Нека първо ти намеря нещо да те стопли. — Кадрах пропълзя в навеса и й донесе монашеското й наметало. Уви го около раменете й и намъкна качулката върху късата й коса. — Сега вече приличаш на обречената на манастир благородничка, каквато се преструваше, че си.

— Хайде, разказвай. Поне няма да забелязвам студа.

— Все още си слаба обаче. Искам да оставиш веслата и да ми позволиш да погреба, или поне да легнеш под навеса на завет.

— Не ме мисли за малко момиченце, Кадрах. — Въпреки че се намръщи, тя бе странно трогната. Нима това беше същият човек, когото се бе опитала да удави, същият, който искаше да я продаде в робство? — Няма да пипаш веслата тази нощ. Когато много се уморя, ще пуснем котва. Дотогава ще греба бавно. Разказвай сега.

Монахът вдигна ръце в знак, че се предава.

— Е, добре. — Той се загърна в собственото си наметало, после седна с гръб, опрян на пейката, и с крака, свити пред него, така че я гледаше от мрака в дъното на лодката. Небето бе станало почти съвсем черно и лунната светлина стигаше едва колкото да се вижда лицето му. — Боя се обаче, че не знам откъде да започна.

— От началото, разбира се. — Мириамел вдигна веслата над водата и отново ги потопи. Няколко капки опръскаха лицето й.

— А, да. — Той помисли малко. — Добре, ако се върна към истинското начало на разказа си, тогава може би по-късните части ще са по-лесни за разбиране. Пък и по този начин ще мога да отложа най-позорните неща за малко по-късно. Това не е радостна история, Мириамел, и тя криволичи през множество сенки… сенки, които сега падат върху много хора. Не само върху един пиян хернистирски монах.

— Роден съм в Кранхир, както знаеш — когато казвам, че съм Кадрах ек-Кранхир, само последната част е вярна. Роден съм Падреик. Имал съм и други имена, повечето неприятни, но съм роден като Падреик, а сега съм Кадрах. — Той въздъхна. — Никак не преувеличавам, когато казвам, че Кранхир е един от най-странните градове в целия Остен Ард. Обграден е със стени като голяма крепост, но никога не е бил нападан, нито пък в него има нещо особено ценно за крадене. Хората в Кранхир са потайни до степен, която дори другите хернистирци не разбират. Говори се, че един кранхирец по-скоро ще почерпи с питие всички в някоя кръчма, отколкото да позволи дори на най-близкия си приятел да влезе в дома му — а никой досега не е виждал кранхирец да черпи когото и да било освен себе си. Хората от Кранхир са затворени — мисля, че това е най-точното определение. Говорят с малко думи — каква разлика от другите хернистирци, в чиито жили тече поезия! — и не се перчат ни най-малко с богатство и късмет от страх боговете да не им завидят и да си ги приберат обратно. Дори улиците са затворени като заговорници, сградите в някои места са се сгушили толкова близо една до друга, че трябва да изпуснеш целия си дъх, преди да влезеш, и не можеш да си поемеш нов, докато не излезеш на другия край.