Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Защо Диниван е смятал да ме изпрати в този хан? — попита тя. — Защо да не ме остави да си стоя при санселанските ейдонити, където щях да съм в безопасност?
— В такава безопасност ли, като самия Диниван и лектора, господарке? — Въпреки резкостта в гласа му имаше истинска болка. — Знаеш какво стана там — макар че, слава на боговете, беше ти спестено да видиш това с горките си млади очи. Във всеки случай ние с Диниван претърпяхме провал, но той беше добър човек и не беше глупав. Прекалено много хора ходят там, твърде много различни хора с ужасно много и разнообразни нужди, изисквания и проблеми за решаване… и най-вече — има твърде много развързани езици. Кълна се, може да наричат Майката Църква паметник на Ейдон, но в Санселан тя е най-дърдорещата стара клюкарка на света.
— Значи е възнамерявал да ме изпрати в някакъв хан в блатата?
— Да, така смятам. Той говореше с общи фрази дори за лектора, без да споменава имена. Но съм убеден, че го разбрах правилно, защото това е място, което познавахме всички. Доктор Моргенес помогна на собственицата да го купи. Това е място, тясно преплетено с тайните, които споделяхме с Диниван и Моргенес.
Мириамел спря да гребе и се наведе напред, вторачена в Кадрах. Той отвърна на погледа й спокойно, сякаш не беше казал нищо необикновено.
— Какво има, господарке?
— Доктор Моргенес… от Хейхолт?
— Разбира се. Велик човек. Добър, много добър човек. Обичах го, принцесо Мириамел. Той беше като баща за толкова много от нас.
Мъгла бе започнала да се надига над водата, светла като памук. Мириамел дълбоко пое дъх и потрепери.
— Не разбирам. Откъде си го познавал? Кои сте тези „вие“?
Монахът отмести поглед от лицето й към забуленото море.
— Това е дълга история, принцесо, много дълга. Чувала ли си някога за Лигата на свитъка?
— Да! В Наглимунд. Старият Джарнауга участваше в нея.
— Джарнауга! — Кадрах въздъхна. — Още един добър човек, макар че, боговете са ми свидетели, имахме си и разногласия. Скрих се от него, когато бях сред поддръжниците на Джосуа. Как ти се стори?
— Харесвах го — каза бавно Мириамел. — Беше един от хората, които наистина те изслушват — но съм говорила с него само няколко пъти. Какво ли е станало с него, когато падна Наглимунд? — Тя остро погледна Кадрах. — И какво общо имаш ти с всичко това?
— Както казах, това е дълга история.
Мириамел се засмя, но смехът й бързо премина в поредното потреперване.
— Нямаме какво друго да правим. Разкажи ми.
— Нека първо ти намеря нещо да те стопли. — Кадрах пропълзя в навеса и й донесе монашеското й наметало. Уви го около раменете й и намъкна качулката върху късата й коса. — Сега вече приличаш на обречената на манастир благородничка, каквато се преструваше, че си.
— Хайде, разказвай. Поне няма да забелязвам студа.
— Все още си слаба обаче. Искам да оставиш веслата и да ми позволиш да погреба, или поне да легнеш под навеса на завет.
— Не ме мисли за малко момиченце, Кадрах. — Въпреки че се намръщи, тя бе странно трогната. Нима това беше същият човек, когото се бе опитала да удави, същият, който искаше да я продаде в робство? — Няма да пипаш веслата тази нощ. Когато много се уморя, ще пуснем котва. Дотогава ще греба бавно. Разказвай сега.
Монахът вдигна ръце в знак, че се предава.
— Е, добре. — Той се загърна в собственото си наметало, после седна с гръб, опрян на пейката, и с крака, свити пред него, така че я гледаше от мрака в дъното на лодката. Небето бе станало почти съвсем черно и лунната светлина стигаше едва колкото да се вижда лицето му. — Боя се обаче, че не знам откъде да започна.
— От началото, разбира се. — Мириамел вдигна веслата над водата и отново ги потопи. Няколко капки опръскаха лицето й.
— А, да. — Той помисли малко. — Добре, ако се върна към истинското начало на разказа си, тогава може би по-късните части ще са по-лесни за разбиране. Пък и по този начин ще мога да отложа най-позорните неща за малко по-късно. Това не е радостна история, Мириамел, и тя криволичи през множество сенки… сенки, които сега падат върху много хора. Не само върху един пиян хернистирски монах.
— Роден съм в Кранхир, както знаеш — когато казвам, че съм Кадрах ек-Кранхир, само последната част е вярна. Роден съм Падреик. Имал съм и други имена, повечето неприятни, но съм роден като Падреик, а сега съм Кадрах. — Той въздъхна. — Никак не преувеличавам, когато казвам, че Кранхир е един от най-странните градове в целия Остен Ард. Обграден е със стени като голяма крепост, но никога не е бил нападан, нито пък в него има нещо особено ценно за крадене. Хората в Кранхир са потайни до степен, която дори другите хернистирци не разбират. Говори се, че един кранхирец по-скоро ще почерпи с питие всички в някоя кръчма, отколкото да позволи дори на най-близкия си приятел да влезе в дома му — а никой досега не е виждал кранхирец да черпи когото и да било освен себе си. Хората от Кранхир са затворени — мисля, че това е най-точното определение. Говорят с малко думи — каква разлика от другите хернистирци, в чиито жили тече поезия! — и не се перчат ни най-малко с богатство и късмет от страх боговете да не им завидят и да си ги приберат обратно. Дори улиците са затворени като заговорници, сградите в някои места са се сгушили толкова близо една до друга, че трябва да изпуснеш целия си дъх, преди да влезеш, и не можеш да си поемеш нов, докато не излезеш на другия край.