![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Неволно направих бърза крачка към тях. Те чуха шумоленето на тревата и се обърнаха. Мъжът опъна лъка и стрелата ме погледна право в лицето. Златистото око на елфа внимателно следеше всяко мое движение. Другото око го нямаше — стар спомен от оркска стрела.
Ел.
— Какво искаш, човеко? — гласът на Миралисса беше хриплив.
— Аз…
— Махай се оттук, това е нашата гора! — единственото око на к’лиссанга проблесна.
— Защо си дошъл тук? — Миралисса изтри стичащата се от раненото й ухо кръв.
— За Рога на дъгата.
— Рога на дъгата? — тя тъжно поклати глава. — Твърде късно. Сега Рогът е в Първите и дори ние не можем да направим нищо. Елфите загубиха битката и Листва беше разрушена. Тук не е място за теб.
— Добре — отвърнах аз и отстъпих.
Пред мен не бяха тези елфи, които познавах. Тези бяха съвсем различни. Чужди.
Ел не ме изпускаше от поглед с единственото си око и каза нещо на елфийката на оркски. В думите му имаше въпрос.
— Дулле — кимна тя и се обърна, загубила всякакъв интерес към мен.
„Дулле“. Като че ли бях чувал тази дума. Скочих в момента, когато елфът пусна стрелата в мен…
Паднах на пода, гледайки ужасено в празното огледало. „Дулле“ на оркски означаваше „стреляй“. Ако не си бях спомнил думата, която Миралисса веднъж каза на Еграсса, сега щях да лежа със стрела в главата. Продължих нататък, забързан към все така изпреварващата ме Лафреса, любопитен какви още изненади ще ми поднесат огледалата…
А огледалата ме зовяха, предлагаха, молеха, умоляваха, изискваха, заплашваха и искаха да ме затворят в себе си завинаги. Пред мен минаваха като върволица от ярки картини лицата на тези, които познавах, и на тези, които щях да срещна, и на тези, които така и никога нямаше да срещна.
— Гарет! Ела тук!
— Гарет, ела при нас!
— Умри!
— Какво толкова да останеш?!
— Влизай, сега си с нас!
— Привет, Гарет!
— Хей, Гарет, виждаш ли ме?
— Ама моля ви, заповядайте, добри господине!
Научил се вече да различавам реалността от виденията, аз ги отблъсквах и не им обръщах внимание, успявайки да се отскубна от лепкавата паяжина на огледалата. Невинаги ми се получаваше веднага, понякога образите бяха толкова ярки и силни, че трябваше да полагам сериозни усилия над себе си, за да успея.
Лафреса също продължаваше напред, при това с усилие. Ту я догонвах, ту пак изоставах, замирайки пред едно или друго огледало. А после Лафреса изчезна и аз останах напълно сам. Стъпка, още една, и още…
— Ей, Гарет! — викаше ме Гръмогласния, лицето му беше зверски наръфано. — Ела да поговорим!
Само поклатих глава и минах покрай огледалото.
— Спри, хулюган! — умоляваше Болт и измъкна иззад гърба си бутилка евтино вино. — Само виж какво си имам тук!
Минах покрай него.
— В името на краля, крадецо! — барон Фраго Лантен се опитваше да ми прегради пътя с десетина стражници. — Ела тук, иначе Сивите камъни са ти гарантирани!
Дори не им обърнах внимание.
— Искаш ли злато, Гарет? — Маркун разклащаше цяла чанта със злато под носа ми. — Просто спри!
Само се ухилвам и зад гърба ми се разнасят пискливите му ругатни.
— Кой сега ще ми плати за кръчмата? — отчаяно кършеше ръце Гозмо.
Свих рамене.
— Ей, Гарет! — чувам познат глас. — Ела тук!
Спрях, дълго време гледах отражението и накрая направих крачка към огледалото…
Гледах го, а той гледаше мен. Имахме време за това. Сега разполагахме с цяла вечност и нямаше причина да бързаме.
— Е, как изглеждам? — попита ме той с искрен интерес.
— Честно казано, не много добре.
— Нищо чудно, имах лош образец за оригинал — той се усмихна и усмивката му излезе някак отровно-гадна. Нима и моята беше такава?
Продължих да гледам. Към своя двойник, към себе си. Към точното копие на майстора-крадец Гарет-сянката. Бледо лице, черни кръгове под уморените очи, черна четина за брада, мръсни, изпомачкани и окъсани дрехи. Ужасяващ вид. Някои покойници, да не говорим за бедните, са доста по-добре.
— Кой си ти?