Диамантен меч, дървен меч [bg]

Всички магически същества постъпваха по този начин. Който устоеше да не се поддаде на внушавания страх, той наполовина бе победил... Или поне бе удължил живота си за известно време.

- 3-з-задръжте ги още м-м-малко - заекна Сидри. Тресеше го от ужас. Ала ръцете му продължаваха своя танц, без да трепват. Гласът нямаше значение на този етап. Важен бе ритуалът, линиите, описвани от отключващия кристал, не треперенето, скимтенето и хленченето.

„Ето ги! Намерих ги!" - Тави стисна клепачи.

Очите й без това смъдяха нетърпимо, пареха, сякаш вятър бе хвърлил шепа нажежен прах в тях. Това бе от концентрираната аура на изчадията. Тя знаеше, че скоро ще има затруднения и с дишането.

Девойката усещаше и нетърпението на Кан. Самата тя би се хвърлила в незабавна атака, но най-напред искаше да си подсигури верен прицел. За първа мишена избра гадината от мочурищата. Тави възнамеряваше да я отнесе в небитието с един удар. За втори „изстрел" от магическия „арбалет" нямаше да има време. На втората твар бе отредено да срещне меча на Волния, сабята на вълшебницата и секирата на Сидри. И простата стомана трябваше да се справи.

Тави помнеше прозрачното пипало-хобот, протегнало се от мъглата към свещеника. И сега, през затворените си очи, тя виждаше същото - този път сред орешака. Пипалото плавно се плъзгаше - безплътно, сивкаво. Разбира се, това бе маска. Но нямаше значение как изглежда всъщност изчадието. За заредената от нея магия не бе важно, както не е важно за стрелата кого ще порази - вълк или човек, воин или селяк. Нямаше разлика. Ако бе съумяла да изстиска от трупа на клетия свещеник подробности за убиеца му, би подготвила нещо специално, по-сложно и по-ефективно. Но сега бе принудена да воюва не с качество, а с количество...

„Аха, ето го и второто чудовище. Малко по-назад. Него -после. Сега не бива да се отвличам. Време е, Тави!" - рече си тя и рязко насочи бялата мамутова кост към призрачния хобот.

Нямаше как - предметната магия изискваше подобни театрални жестове.

Увисналите къдели бял дим от свещите почервеняха. Стотици задгробни гласове забъбриха, закрещяха на своите езици и наречия проклятия и закани срещу Дъгата. Течността в чашките кипна, разнесе се смрад, вече много по-отвратителна от първоначалната миризма на чесън. Дори Кан изсъска някаква ругатня, но понесе вонята стоически и не помръдна.

Алените струи дим се отдръпнаха като завеса. Образува се портал навън, през който, по посока на бялата кост, бликна поток от сиви призрачни съсиреци. Тави едва не повърна. Дори усиленият до кошмар чесън не можеше да надмогне вонята на разложено, разкапало се множество тела. Буца мрак легна върху поляната.

Стенещите, мърморещи призраци се понесоха в атака. Ако се изправеха срещу опитен маг-некромант, той би ги върнал без много усилия обратно.

Ала Тави тъкмо заради това не бе насочила удара си срещу вълшебниците. В най-лошия случай те все още се намираха край блатата. „Стрелата" на заклинанието летеше срещу лишена от душа твар, която не би могла да постави пред себе си магичен щит. Даже опитен маг не би могъл да постави такъв шит мигновено. Абсолютна защита пък имаха само Архимаговете и може би неколцина от командорите на ордените.