Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Вътреее! Влизайте вътреее, тъпацииии! - виеше като недоклано прасе Сидри от вътрешността на дупката. В мрака смътно се различаваше, че джуджето се е изправило и държи секирата си. Оръжието обаче трепереше в ръцете му, сякаш се страхуваше повече от стопанина си.

Тави знаеше, че това е последният им шанс. Втурна се към черната врата в скалата, като по чудо избегна грабливите ръце на мъртвеца и скочи вътре. Кан-Торог се задържа съвсем малко - преценяваше дали отстъплението се връзва с понятията му за чест и достойнство. Ала вече се бе убедил, че баеното му с множество заклинания оръжие не може да се справи със свещеника. Честната стомана бе безсилна пред резултата на собственото им прегрешение.

Преди девойката и Волния в прохода нахълтаха конете. Сидри не попадна под копитата им само защото се притисна към стената, иначе щяха да го отнесат като лавина. Веднага след конете в пещерата се озоваха и наетите за мисията воини.

След тях под тъмните сводове пристъпи и мъртвецът. Той вървеше и се клатушкаше, с разперени настрани ръце. Конвулсиите му постепенно стихваха. Чудовището като че ли наистина се усмихваше - не само заради разчекнатите устни.

- Ще бъдете мои и ще ми дадете отговор! - заяви той.

- Назад! - избуча към спътниците си Сидри. - Всички назад!

Джуджето замахна със секирата си и въздухът в пещерата се изпълни тих тътен - разпознаваше древното оръжие. Мъртвецът отстъпи рязко, но след миг отново тръгна напред. Вече нямаше съмнение, че се хили гадно и самодоволно.

- С това няма да ме спреш!

- Ами с това.. ? - закрещя към него внезапно вбесеният Сидри.

Насреща му се зъбеше една обезобразена муцуна. Джуджето вече не помнеше лицето на човека, когото бе сметнал за умен и приятен.

„Той бе различен от другите хора, с такъв спътник можех да се бия рамо до рамо..."

Уви. този мил представител на расата на хуманусите бе станал чудовище. Нямаше значение колко добър е бил преди. Сидри насочи кристала си право в гърдите на трупа.

Кристалът блесна ослепително - сноп пъстри лъчи накара въздуха сякаш да кипне и Тави дори усети болка от изгаряне по бузата си. Пробуждаше се древната джуджешка магия.

Трупът бе тъкмо на прага на пещерния вход, когато каменните, многосъставни и многоплочни челюсти почнаха да се затварят. Тави бе готова да се закълне, че за да затиснат мъртвото бродещо тяло, гранитните зъби-зъбери се източиха напред като капещ от хралупа див мед. От гърлото на чудовището се изтръгна ръмжене, което премина в бесен вой.

„Нима въпреки всичко мъртвецът усеща болка?" - не можеше да повярва Тави.

- Не ще ви простяааа!