Диамантен меч, дървен меч [bg]

Атаката на един Волен бе недоловим с око блясък на литнало по-бързо от мисълта оръжие. Стенанието на разсечения въздух изоставаше от стоманата, а смъртта изпреварваше взора. Това бе удар без съмнения и колебания, удар, който поразява със сигурност и не се нуждае от повтаряне, за да довърши жертвата. Мечът на Кан трябваше да отсече съвсем гладко главата на довчерашния им спътник... Трупът пресрещна острието с ръка и стоманата иззвънтя, сякаш бе с друго острие!

- Задръжте го поне минутка! - заквича Сидри. Ръцете му бяха побелели от стискането на кристала, но скалата пред него бе почнала да бучи басово и да се покрива с пукнатини.

- Защо ме обезобрази? - с безжизнен глас запита мъртвеца. Той бе обърнал лице към сабята, която Тави тъкмо изваждаше от ножницата. -Дойдох при вас с чисто сърце. А ти...

Той замълча за миг, докато отбие с ръка втория замах на Волния -отново светкавично и небрежно. И продължи, едва ли не печално:

- Сега ще убия теб и другите, за да сме квит.

Тави вече за кой ли път заби зъби в многострадалната си долна устна.

В лявата си ръка девойката държеше дълго, тьнко даго със сложен ефес, предназначен да заклещва оръжието на неприятеля и да го троши при нужда.

В същото време сабята й косо полетя надолу, прицелена в шията на чудовището... В последния миг Тави отклони острието, завъртя се и понечи да промуши свещеника с дагото.

Мъртвецът нехайно парира хитринката й. Девойката падна в храстите. Лявата й ръка и хълбока внезапно се вкочаниха. Гробовният хлад продължи навътре в тялото, към сърцето...

- Аз съм! - извика Кан-Торог, заставайки на пътя на чудовището.

„Аз съм!" - това не бе някакво предизвикателство към противника, а послание към партньора: не се пречкай, остави го на мен, кротувай, аз ще се правя.

Кошмарно ухиленият мъртвец гледаше с кървавите си слепи очни орбити покрай Волния. Разбира се, ходещите трупове не бяха способни да се смеят. Те не изпитваха никакви други емоции, освен омразата. Толкова им оставаше подир смъртта. Освен чудовищната сила.

Въперът обаче имаше още едно оръжие - чувството за вина у един от враговете си. Затова гледаше към магьосницата.

Защо ме изтезаваше? - изграчи трупът.

Кан-Торог удари... и едва устоя прав. Мечът му изсече искри от мъртвата ръка на свещеника, острието се плъзна от китката към лакътя. - Този от стомана ли е!? - не се сдържа Волният.

Тави трескаво се мъчеше да пропълзи навътре в гъсталака. Коравите клони жулеха кожата й, но тя не ги усещаше. В ушите й кънтяха словата на мъртвия.

„Какво да му отвърна?! Какво? Ако все пак намеря достоен отговор -възможно ли е изродът да спре? Но какво бих могла да му кажа? Че целта оправдава средствата? Че не съм имала друг изход? Трябваше да осигуря безопасен път през мочурищата, затова обезобразих тялото му - за да науча нещо за убиеца му. И какво сега? Трябва да поискам прошка ли? Да се оправдавам, че съм надценила силите си, да се моля за милост? Смешно!" Кан-Торог нападна отново. И отново бе отблъснат.