Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
— Прилича на кола с ръчно управление или пък е автоматична, но се движи по неподобрен участък.
— Може би е сервизен път. — Лена пусна карта на местността: показваше пътя към задния вход на лабораториите на Хуертас.
Светлините отново завиха към тях, след това изчезнаха зад скалите. Страницата на Сиу не показваше навигационен знак за другия автомобил.
— Накъде ли са се насочили? — попита Лена. Собственият им автомобил наближаваше кръстовището.
— Кола! Завий надясно!
— Съжалявам. Единственият разрешен завой е наляво.
— Завий надясно! Надясно!
— Съжалявам. След няколко минути ще ви върна в нормалния трафик. Вие помислете за окончателния маршрут. — Сиу реши, че според логиката на автомобилната компания двете са изкуфели старици. Ако не измислеха нещо, колата щеше да ги върне в „Краят на дъгата“.
Лена си пое дъх.
— Толкова сме близо. Чакай. Улавям сигнал. Това е устройството на Томас Паркър. Те са там горе! — Тя извика силно: — Кола, искам да говоря с твоя началник — тоест с човешко същество!
— Разбира се. Изчакайте двадесет секунди, моля. — След двадесет секунди щяха да подминат кръстовището.
Лена Гу сякаш се сви в количката си. Погледът й се местеше непрекъснато между хълмовете и шосето.
— Трябва да спрем, Сиу. На бас, че те ще ни обяснят какво става.
— Нима ще излезеш на открито? Ще позволиш на Знаеш кой да те види?
— Ще остана назад.
Разклонението беше само на петдесет метра. Още няколко секунди и щяха да се отдалечат твърде много.
Или пък… не. Сиу вдигна раницата на седалката и извади извита тръба, прикрепена към контейнер с диамантени стружки. Беше подобрила първия си проект и сега устройството нямаше нищо общо с транспортния поднос. Този нов уред бе направен с идеята да разрушава: понякога човек трябва да привлече вниманието на машините, нали така. Тя коленичи и допря ръба на резачката в калника. След експеримента на Робърт Гу имаше добра идея какво да очаква.
— Лена, наведи се!
Лена погледна устройството в ръцете й и се засмя доволно.
Сиу натисна стартовия бутон — истинско, реално копче — и кабината се изпълни с ръмжене. Ускорителят изпращаше към калника по три хиляди стружки в секунда. Нямаше почти никакво съпротивление и се управляваше лесно. Някои от стружките отскачаха и се забиваха в тавана, но повечето потъваха към калника. Вече пробиваше в управляващия механизъм.
Колата забави и спря на няколко метра от разклона.
— Системна грешка. Моля, излезте от автомобила и изчакайте аварийната група.
Всички врати се отвориха.
— Ха! — каза Лена. — Надявах се на истинска катастрофа и че ще се наложи да отрежеш и вратите.
Сиу беше останала без думи. „Аз ли направих това? Добродушната Сиу Сиен?“
Лена заобиколи предницата.
— Хайде! Трябва да изкачим хълма.
Алфред Ваз имаше няколко добри новини. Беше успял да приключи фалшивото разследване и сега хората на Гюнберк разполагаха с достатъчно фалшива информация, за да се насочат в друга посока. Освен това Алис Гонг най-сетне бе колабирала. Въпреки че бе станало малко късно, ефектът бе надхвърлил надеждите му. Според хората на Кейко ДС беше в пълен хаос. Това бе неочакван късмет за нея и Гюнберк, а за Алфред можеше да означава пълен успех. След още няколко минути научната му програма щеше да е в безопасност не само от колегите, но и от бъдещото американско разследване.
А след това всичко се обърка:
Мири Гу намери конспираторите. Той загуби връзката с тях, както и единствения си робот в лабораториите. А сега…
Браун → Мицури, Ваз: <sm>Заекът е проникнал в нашата мрежа.</sm>
Твърдението беше налудничаво — но напълно вярно. От десетина минути грешките в мрежата бяха зачестили. Съвсем малко. Само по себе си това не бе достатъчно подозрително. Но след това, в типичния си стил, съществото беше изпратило до сътрудниците си двамегабайтов пакет.
Браун → Мицури, Ваз: <sm>Изглежда, местните се готвят да избягат. С колко време разполагаме?</sm>
Отговорите варираха между „Време, докато избягат“, и „Време, докато ДС реагира“, но хората на Кейко имаха идея:
Мицури → Браун, Ваз: <sm>За момента, докато ДС са заети, мога да заблудя местните, че аз съм полицията.</sm>
Подобен маскарад изискваше отвличането на съществена част от местната мрежа. В модерния свят това бе равнозначно на пехотен десант.