![Краят на дъгата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/6/krayat-na-dgata-bg-download.jpg)
Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
Робърт погледна Мири. Тя се беше съсредоточила върху носенето на Томи. Явно интересът й за момента беше затихнал. „Но пък имаме нужда точно от човек като нея.“
Робърт → Мири: <file type=’pdf> И й изпрати файла на Странника.
Томи се опитваше да брои крачките на Уини, но непрекъснато се разсейваше. В гърдите му сякаш имаше рок концерт и всеки удар на сърцето разпращаше огън по цялото му тяло. Това не беше точно сърдечен удар. Просто пейсмейкърът му се бе побъркал. През последните години Томи не завиждаше на останалите, с които медицината правеше чудеса. Какво като съдовата му система се разпадаше — пейсмейкърът щеше да го поддържа, докато не откриеха класическото безсмъртие. Но сега плановете му за вечен живот бяха застрашени. „Брой крачките. Брой крачките!“
Понякога болката отминаваше и сърцето му започваше да пърха като пеперуда. За няколко секунди мислите му се проясняваха, а след това отново изключваше… Не можеха ли да не го тръскат толкова, като ще го носят? Робърт се суетеше, сякаш искаше да напише нещо на кутията си.
— Спрете! — Искаше да изкрещи, но думите му излязоха като шепот.
Явно го чуха, защото усети, че лежи на студения цимент. Гласът на Уинстън се разнесе над него.
— Къде е вратата… Видях я! — Блънт се засуети с картата. Нещо голямо се плъзна и отгоре се появи бледа светлина, може би нощното небе. Томи почувства студения вятър по лицето си. В далечината се чуваше шумът на магистралата.
— Няма аларми — каза Уинстън.
— Може би… са безшумни? — Този изход беше съвсем резервен вариант в оригиналния план.
Уини се опитваше да пише по клавиатурата си.
— Обаждам се на 911, Томи! — Почна да обяснява на някого, че един мъж е получил сърдечен удар. — На път са, Томи! Искат медицинските ти данни.
Рок концертът в гърдите му продължаваше с нова мелодия.
— Медицинските… сигурно са… изгорели. — Имаше по-важни неща. — Кажи им за лабораториите, Уин!
— Вече им казах. — Това беше внучката на Робърт. Краката й бяха точно до главата му. Тя се приближи до Уинстън и започна да се върти — така правеха децата, като си играеха с устройствата си. — Това не ми харесва.
— Чу магистралния патрул, хлапе. — Уинстън беше сериозно разтревожен. — Изпращат кола. Просто трябва да изчакаме малко.
Пейсмейкърът на Томи се държеше като пощурял. Е, след няколко секунди болката щеше да отмине, или пък сърцето му нямаше да издържи.
Все още чуваше, макар и накъсано, думите на момичето:
— Това е спешен случай. Трябваше да пратят въздушен транспорт. Освен това мрежата е прецакана. Не мога да се свържа с… моите приятели, дори чрез съобщение. Мисля, че някой е превзел местните възли и…
Томи се сгърчи и пропусна останалото.
Някой го хвана за раменете. Карлос?
— Ще се оправите, професор Паркър. — Гласът се отдалечи от него. — И аз имам проблем с достъпа. Но пък съобщенията за грешки са логични. Вероятно безредиците край библиотеката са погълнали твърде много ресурси.
— Толкова много, че да не могат да се пращат съобщения? — Момичето явно се съмняваше.
— Ами директната лазерна връзка на магистралата? — Това беше Робърт.
Момичето повтори странния си танц.
— Не мога да ги стигна оттук. Мисля, че лошите са ни подвели. Вижте този документ.
— Ще пратят кола! Ако не се появи до пет минути, ще смъкнем Томи сами.
Сърцето на Томи спря. Не, отново беше като пеперуда. Успя да се съвземе за няколко секунди. Момичето вероятно беше право, но нямаше как да издържи едно слизане по хълма. Останалите трябваше да продължат и да се опитат да вдигнат истинска тревога. А може би трябваше да се върнат в лабораториите и да изненадат врага. Започна да го обгръща тъмнина. След малко това нямаше да е негов проблем. А приятелите му бяха твърде глупави и нямаше да го изоставят. Може би все пак можеше да ги убеди.
„Чуйте ме!“ Думите му излязоха като въздишка:
— Оста… вете ме.
Тъмнината го погълна.
27.
Анулиране
Сиу Сиен погледна през прозореца на колата към тъмните хълмове.
— Лена, чувствам се безполезна.
— Ти ли? — Лена Гу се намести нервно в инвалидната количка.
Според плана трябваше да обикалят около местата, където можеше да се появи Робърт. Днес трябваше да излязат на сцената и нищо нямаше да им попречи. Вместо това бяха изпуснали събитията. Дори транспортът им пречеше, понеже работеше в „специален режим“ около университета. Колата се движеше съвсем бавно и след малко щеше да стигне до едно кръстовище, където, въпреки всичките им увещания, щеше да завие наляво към магистралата. След това, ако пожелаеха, щеше да тръгне на север по „Тед Уилямс“, да завие и да се спусне отново тук.