Вещерите от Сарамир

Тейн се озърна наоколо, за да провери дали не ги подслушват, ала заведението бе почти празно. Мрачно, унило и студено помещение, с неколцина от местните в ъгъла, които бяха погълнати от своите си работи. Ниски, грубо сковани кръгли маси с протрити рогозки около тях. Нацупена барманка, наливаща долнокачествен алкохол. Духове, как мразеше това село!

— Ти си Различна — каза тихо.

— Браво — отвърна тя с лека насмешка в гласа. — Най-накрая си го призна пред себе си. Ти обаче не си като другите, Тейн. Ти слушаш. Готов си да се учиш. Ето защо ти говоря тези неща, понеже някой ден можеш да погледнеш на ситуацията от моята гледна точка. Така че преглътни отвращението си за момент и чуй това, което трябва да ти кажа.

Младежът се облегна на масата, а страните му бяха поруменели. Тъй като нямаха какво да правят, обитателите на Чайм убиваха времето си с пиене и силният градус на алкохола свидетелстваше за това. Асара беше абсолютно трезвена, както винаги; Различният й метаболизъм неутрализираше алкохола, преди да може да й окаже въздействие и тя не знаеше какво е да си пиян.

— Аз съм стара, Тейн — започна. — Като ме гледаш, е невъзможно да разбереш колко съм стара. Много неща съм видяла и много неща съм направила. Някои спомени ме карат да се гордея, а други — да се отвращавам. — Тя взе дървената чаша пред себе си и я повъртя в ръцете си. — Знаеш ли какво е опитът? Опитът е, когато си се занимавал с нещо толкова дълго време, че блясъкът му се изтрива. Когато виждаш колко неумолимо предсказуеми са хората, как поколение след поколение следват същата изтъркана, противна схема. Те си мечтаят да живеят вечно, ала не знаят какво искат. Аз съм минала моята осемдесета жътва, макар и да не ми личи. Откакто достигнах зрелостта, не съм остаряла. Тялото ми се възстановява по-бързо, отколкото времето може да го повреди. Това е моето проклятие. Вече съм изживяла нормалната продължителност на човешкия живот и се чувствам отегчена.

Това прозвуча толкова шаблонно, че Тейн за малко да се изсмее, ала нещо в тона на Асара му нашепваше да не прави това.

— Отегчена? — повтори.

— Ти не разбираш — търпеливо му каза жената. — Нито пък ще ме разбереш някога, мисля си аз. Когато всичко ти е втръснало, единственото, което ти остава, е да потърсиш нещо ново, нещо, което да разпали кръвта ти отново, дори и само за малко. Дълго време се лутах безцелно, преди да срещна Кайлин ту Моритат, преследвах непознати трепети и всяко нещо ми се струваше по-безинтересно от предишното. Когато я намерих, зърнах нещо, с което не се бях сблъсквала никога преди. Мислех си, че съм някакъв изрод, случайна приумица на природата, ала в нея видях себе си като в огледало и животът ми отново се изпълни със смисъл.

— Какво видя? — попита Тейн.

— Едно по-висше същество — отвърна събеседничката му. — Създание, което хем беше човек, хем беше нещо повече от човек. Една Различна, чиято Различност я правеше по-добра от онези, които я презираха.