Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Рейчъл се взираше в миниатюрния ръчен навигатор, сякаш беше вълшебно кристално кълбо.
— Бинго!
— Какво?
— Дениз Ванич, „Ривървю Авеню“ номер 47, Риджуд, Ню Джърси. Четирийсет и седем годишна. Няма сериозни нарушения за паркиране.
— Толкова ли бързо получи информацията?
Тя сви рамене.
— Харолд само трябва да въведе регистрационния номер. Ще провери какво може да изрови за нея. — Химикалката й отново се задвижи. — А през това време аз ще въведа името й в „Гугъл“. — Ще останеш изненадан колко неща можеш да изровиш с тази търсачка.
Всъщност знаех. Веднъж въведох своето име. Вече не помня повода. Бяхме се напили със Зия и го направихме да се позабавляваме. Тя го нарече „его сърфиране“.
— Не се чува говор. — Лицето на Катарина се бе превърнало в маска на напрегнато съсредоточаване. — Може би я преглежда в момента?
Хвърлих поглед към Рейчъл.
— Две попадения в „Гугъл“ — съобщи тя. — Първото е уеб сайтът на управление „Строителство и планиране“ на община Бъргън. Подала е молба за разрешение да раздели своя парцел. Молбата е отхвърлена. Второто попадение обаче е по-интересно — сайт за випускниците на полувисши училища. В него се дават имената на бивши възпитаници, които хората се опитват да открият.
— Кое е училището? — попитах.
— Филаделфийски университет, факултет „Медицински сестри и акушерки“.
Това се връзваше.
Катарина съобщи:
— Приключиха.
— Много бързо — казах.
Катарина се заслуша още малко.
— Жената казва на Татяна да се грижи за себе си. Да се храни по-добре заради бебето. И да се обади, ако пак се почувства неразположена.
Обърнах се към Рейчъл.
— Звучи доста по-любезно, отколкото при пристигането — отбелязах.
Рейчъл кимна. Жената, която приехме за Дениз Ванич, излезе от стаята. Вървеше наперено, въртейки нахакано задника си. Прилепналата бяла блуза беше станала на хармоника и не можах да не забележа, че е полупрозрачна. Тя се качи в колата и отфуча.
Запалих камарото, при което моторът зарева като заклет пушач, задавен от хронична кашлица. Карах отзад на безопасно разстояние. Не се тревожех особено, че можем да я изгубим. Вече имахме адреса й.
— Все пак не ми е ясно как минават между капките с тази търговия с бебета?
— Намират отчаяни жени. Примамват ги с обещания за пари и сигурен, удобен дом за детето.
— Но за да осиновиш дете — изтъкнах, — се минава през изключително тежка процедура. Направо да ти се отще. Знам деца извън границата с физически недъзи, които хората се опитват да доведат тук. Бумащината е невъобразима. Да не кажа, че е почти невъзможно.
— Нямам отговор на въпроса ти, Марк.
Дениз Ванич се пристрои към таксовата бариера за Ню Джърси в северна посока. Значи трябва да е поела обратно към Риджуд. Изостанах с камарото още десетина метра. Светна десният мигач на лексуса и колата зави при отбивката за почивка на „Винс Ломбарди“. Дениз Ванич паркира и се запъти към крайпътното заведение. Спрях колата отстрани на рампата и погледнах Рейчъл. Тя бе прехапала долната си устна.
— Сигурно отива до тоалетната — предположих.
— Тя се изми, след като прегледа Татяна. Защо не използва тоалетната тогава?
— Може да е огладняла?
— Има ли вид на жена, която се тъпче с хамбургери, Марк?
— Е, какво да правим?
Настъпи известно колебание. Рейчъл стисна дръжката.
— Остави ме пред вратата.
Дениз Ванич беше наясно, че Татяна симулира. Момичето твърдеше, че кърви. Дениз провери чаршафите. Не бяха сменяни, а по тях нямаше кръв. Теракотата в банята беше чиста. Седалката на тоалетната също. Никъде не се виждаше кръв. Разбира се този факт сам по себе си не означава кой знае какво. Възможно бе момичето да е почистило. Ала имаше и други факти. Гинекологичният преглед не показа признаци на преждевременно раждане. Нищо такова. Никаква дори дребна следа от кръв. По пубисното й окосмяване също нямаше следи от кръв. Дениз провери и душа, след като привърши прегледа — сух като барут. Момичето се бе обадило преди по-малко от час и твърдеше, че има силно кървене.
Фактите не се връзваха.
И накрая, държанието на Татяна беше странно. Момичетата винаги се плашат. Не ще и дума. Дениз бе пристигнала от Югославия на девет години по времето на сравнително мирния режим на Тито и все пак знаеше какво е да си там. За това момиче животът в Съединените щати навярно й се струва като на Марс. Но страхът й не беше от този вид. Обикновено момичетата гледаха на Дениз като на родител или спасител — с боязън, примесена с надежда. Но това момиче избягваше погледа й. Прекалено много се суетеше, освен че имаше и още нещо. Татяна беше доведена от Павел, който се справяше добре със задачата да ги надзирава. Но той не беше наминавал тук. Дениз се канеше да я попита за него, но предпочете да изчака и да се направи на ударена. Ако нямаше нищо нередно, Татяна сигурно сама щеше да отвори дума за него.