Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Обърнах се към Рейчъл.

— Звучи доста по-любезно, отколкото при пристигането — отбелязах.

Рейчъл кимна. Жената, която приехме за Дениз Ванич, излезе от стаята. Вървеше наперено, въртейки нахакано задника си. Прилепналата бяла блуза беше станала на хармоника и не можах да не забележа, че е полупрозрачна. Тя се качи в колата и отфуча.

Запалих камарото, при което моторът зарева като заклет пушач, задавен от хронична кашлица. Карах отзад на безопасно разстояние. Не се тревожех особено, че можем да я изгубим. Вече имахме адреса й.

— Все пак не ми е ясно как минават между капките с тази търговия с бебета?

— Намират отчаяни жени. Примамват ги с обещания за пари и сигурен, удобен дом за детето.

— Но за да осиновиш дете — изтъкнах, — се минава през изключително тежка процедура. Направо да ти се отще. Знам деца извън границата с физически недъзи, които хората се опитват да доведат тук. Бумащината е невъобразима. Да не кажа, че е почти невъзможно.

— Нямам отговор на въпроса ти, Марк.

Дениз Ванич се пристрои към таксовата бариера за Ню Джърси в северна посока. Значи трябва да е поела обратно към Риджуд. Изостанах с камарото още десетина метра. Светна десният мигач на лексуса и колата зави при отбивката за почивка на „Винс Ломбарди“. Дениз Ванич паркира и се запъти към крайпътното заведение. Спрях колата отстрани на рампата и погледнах Рейчъл. Тя бе прехапала долната си устна.

— Сигурно отива до тоалетната — предположих.

— Тя се изми, след като прегледа Татяна. Защо не използва тоалетната тогава?

— Може да е огладняла?

— Има ли вид на жена, която се тъпче с хамбургери, Марк?

— Е, какво да правим?

Настъпи известно колебание. Рейчъл стисна дръжката.

— Остави ме пред вратата.