Сълзи от злато
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзи от злато». Краткое содержание книги:
Постепенно слънцето се изкачваше все по-високо на небосвода и сгряваше дните, а зимният студ забележимо отстъпи. Максим беше струпал много дърва преди още да им донесат горещата вода за баня. Изкъпаха се и той излезе да разтъпче коня си. Тръпки преминаха по тялото на Елиза. Тя знаеше, че околността вече не бе безопасна.
Тя изпусна дълга, замислена въздишка и се облегна назад във ваната. Пред очите й минаваха събитията от изминалите месеци. Откакто напусна Англия, толкова много неща се промениха. Сега тя се носеше на крилете на любовта. Максим беше любящ, нежен съпруг, с много разбиране към нея. В същото време притежаваше, страст и чувственост, които съответстваха на нейната буйна природа и гореща кръв. Единствен поглед пробуждаше цялото й същество. А само при вида на неговата мъжественост тя вече изпитваше желание. Неговата любовна увертюра беше винаги толкова вълнуваща, колкото и онези мигове, когато той ненаситно я вземаше и отприщваше нейната страст.
Внезапно очите на Елиза се разшириха и тя изправи гръб във ваната. Започна трескаво да брои дните на пръстите си… Възможно ли е? Тя отново преброи, този път по-бавно. Глупави притеснения. Там, където има любов в изобилие, трябва да има радост за всичко… и за кълнящия живот също.
Усмивка премина през лицето й, когато се опита да си представи в кой ли от моментите тяхната любов е дала живот на това малко чудо. Е, това не можеше да се знае точно, но не беше и нужно. Струваше си да се запомни всеки отделен миг.
Още една седмица премина в идилично спокойствие. Когато дните нарастваха, мъжете по-често започнаха да излизат на открито, патрулираха или ходеха на лов. Фич и Спенс дежуреха на смени край портала.
Една сутрин Елиза слезе в кухнята и видя, че мъжете вече бяха закусили и работеха на двора. Тя пиеше чая си край огнището, когато външната врата с трясък се отвори и Кенет връхлетя вътре.
— Извинете, милейди… аз… ъъъ… — заеквайки, Кенет търсеше правдоподобно обяснение за забързаността си. — Няма да ви преча. Ще взема само един щит и меч.
При мисълта за Хилърт Елиза помръкна.
— Какво има? Да не би… — тя не можеше да произнесе името. — Идва ли някой?
— Няма нищо страшно — Кенет се опита да я успокои. — Нищо важно. Едно от мулетата е изчезнало. И госпожа Ханц не се вижда никъде. Като че ли е заминала нанякъде. Лордът нареди да впрегнат конете. Ще проследим следите… а и ще огледаме състоянието на пътя.
— Вещае ли изчезването й нещо лошо за нас? — подозрително попита Елиза.
Кенет се покашля.
— В нашето положение не трябва да отслабваме бдителността си — опита се той да избегне отговора.
— Разбира се. А това за Ханц означава да сме нащрек. Опасявам се, че тя никога не е била на наша страна.
— Точно това смята и господин лордът — призна Кенет. — Той очакваше тя да изчезне и й даде тази възможност.
Елиза мълчаливо обмисли новината. Рядко нещо убягваше на мъжа й. Преди да тръгнат за Любек, той не й обръщаше внимание, едва след завръщането им подозрението му се пробуди. Приближаваше, ли се госпожа Ханц, когато той обсъждаше нещо с хората си, те бързо сменяха темата или млъкваха, докато тя си отидеше. А щом събереше мъжете на съвещание в спалнята си, той поставяше Фич или Спенс на пост пред вратата.
— А вие не се тревожете за този Хилърт — каза той, отгатвайки мислите и. — Помнете думите ми, не всеки би могъл да победи съпруга ви.
Думите му я накараха да се усмихне:
— Радвам се да чуя това. Благодаря.
— Удоволствието е мое.
Той я остави сама, изтича горе, след малко се появи и хукна към двора. Тропотът от копита по мостчето, подрънкването на решетката на портала показаха, че са тръгнали.
Сама в тихата зала Елиза усети как напрежението й отминава. Истинско облекчение бе за нея, че не е нужно да понася мрачните погледи на госпожа Ханц. През деня настроението й съвсем се подобри, тя се загърна в едно топло палто, сложи здрави обувки и излезе. След като обеща на дежурния край портала Шербърн да не се отдалечава много, той склони и я пусна.
Елиза тръгна по една тясна пътека, по която слънцето беше стопило снега, следвайки зида на крепостта на изток. Лек повей на вятъра от юг донесе дъх на пролет. Елиза свали качулката си и спря, за да усети милувката му по лицето си. За известно време тя остана така, наслаждавайки се на живителната топлина. После продължи и съзря едно малко цветно петънце в основата на зида. От една пукнатина в него се показваха малки зелени листенца, примамени от слънчевата топлина. И сред листенцата… Елиза клекна, за да види по-добре. Невероятно! Едно мъничко бяло цветче! Тя свали ръкавицата си, протегна ръка и предпазливо го откъсна.