Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Явно беше така. И ако безценната й пурпурна завеса най-накрая се свлечеше на земята, нямаше ли да издаде същия тих, съскащ звук? Нямаше да се изненада.
Всъщност завесата й приличаше доста на паяжина; вижте колко много си спомни изведнъж.
„Стига толкова, Лизи, няма да посмееш, откажи се.“
— Ти се откажи — изхъхри тя. Наранената й гръд пулсираше и гореше от страшна болка. Скот беше ранен в гърдите, а сега бе дошъл и нейният ред. Замисли се как бъдещият й съпруг се беше върнал на моравата пред къщата й в онази нощ — как бе излязъл от сенките, докато кучето Плутон се скъсваше от лай в съседния двор. Тогава Скот й бе протегнал нещо, което навремето бе представлявало ръка, а сега се бе превърнало в кърваво месиво, откъдето стърчаха някакви подобия на пръсти. Беше й казал, че това е кръвен бум и е за нея. Сетне бе натопил безформената кървава маса в легенче, пълно със слаб чай, обявявайки, че това е нещо, на което
(Пол го измисли)
го е научил брат му. Беше й казал, че всички от семейство Ландън се възстановяват много бързо от нараняванията и просто не може да бъде другояче. Този спомен пропадна едно ниво по-долу и събуди друг — двамата със Скот седят под Вкуснотийското дърво четири месеца по-късно. „Кръвта се лееше като из ведро“ — беше й казал той и когато Лизи попита дали Пол е промивал раните си с чай, Скот й отвърна „не“…
„Стига, Лизи — никога не е казвал подобно нещо. Никога не си го питала и той никога не ти е отговарял…“
Но тя беше попитала. Беше питала Скот за всичко и той винаги й беше отговарял. Не точно тогава под Вкуснотийското дърво, а по-късно вечерта, когато бяха в леглото. Втората им нощ в хотел „Еленови рога“, след като бяха правили любов. Как би могла да забрави?
Полежа известно време върху белия килим, за да си отдъхне.
— Никога не съм го забравяла — промълви. — Просто беше в пурпурното. Зад завесата. Има разлика.
Отново се съсредоточи върху жълтия квадрат и запълзя натам.
— Сигурен съм, че лечението с чай се появи по-късно, Лизи. Да, точно така.
Скот лежеше до нея, пушеше и наблюдаваше как димът се издига все по-нависоко и по-нависоко, докато изчезнеше напълно. Тъй както изчезват ивиците на стълба със спираловидна червено-бяла окраска.
Тъй както самият Скот изчезваше понякога.
— Знам, защото се случи, докато учех дроби.
— В училище?
— Не, Лизи — отвърна й той с такъв тон, сякаш бе длъжна да знае, че Спарки Ландън не е бил от онези бащи, които пращат децата си на училище. — Двамата с Пол учехме вкъщи. Татко наричаше обществените училища „ясли за магарета“.
— Но раните на Пол през онзи ден… денят, когато си скочил от скамейката… били са дълбоки, нали? Не някакви си драскотини.
Дълга пауза, по време на която Скот наблюдаваше как димът се издига, застива и изчезва, оставяйки подире си само горчиво-сладък мирис. Най-накрая отвърна с равен глас:
— Татко режеше дълбоко.
Подобна категоричност не предполагаше коментар, ето защо Лизи реши да си замълчи. След известно време Скот добави:
— Усещам, че не това искаш да питаш, Лизи. Питай ме, каквото искаш, и ще ти отговоря. Обаче преди това трябва да питаш.
Тя или не можеше да се сети какво се бе случило по-нататък, или още не бе готова за спомена, но пък не беше забравила как напуснаха убежището си под Вкуснотийското дърво. Скот я притисна в обятията си под белия купол и миг по-късно вече бяха навън сред снега. И сега, докато пълзеше към преобърнатото кедрово сандъче, споменът
(безумие)
пропадна
(с тихи съскащи звуци)
и Лизи най-накрая си позволи да повярва, че второто й сърце, нейното тайно, скрито от всички сърце, през цялото време бе знаело всичко. За един кратък миг те не бяха нито под Вкуснотийското дърво, нито сред снега, а на друго място. Топло и озарено от мъждива алена светлина. В далечината се чуваше птича песен, въздухът бе наситен с тропически аромати. Някои й бяха познати — червен жасмин, бял жасмин, бугенвилия, мимоза и мирисът на влажна земя, върху която бяха коленичили, притиснати един към друг като любовници, каквито и бяха. Най-опияняващите аромати обаче й бяха напълно непознати, а толкова й се искаше да узнае названията им… Помнеше как понечи да попита, ала Скот допря длан
(ш-ш-ш-шт)
до устните й. Помнеше и как си помисли, че е малко странно да носят зимни дрехи на такова тропическо място, и в същия миг забеляза, че Скот се страхува. После отново се озоваха сред снега. Сред безумния несекващ октомврийски сняг.